— Значи не сме приятели…
— Винаги ще сме приятели — поправи го тя по-кротко. — В тебе има много доброта, още има на какво да се възхищавам. И като твоя приятелка мога само с безмерна печал да кажа колко съжалявам, че загуби Тей. Недоумявам обаче как си могъл да легнеш с непозната, щом толкова обичаше Тей?
— Не беше непозната. Срещнах Ариан. Не знаех, че живее близо до Старите дъбове. Отбих се да говоря с пастирите, които се грижат за добитъка на Дългия леърд. И тя беше там. Сама. Вярвах, че всичко това е останало в миналото. Аз не я обичам! Но когато я доближих…
— Виж ти… — ехидно промълви Ериата. — Това поне го разбирам. И ти знаеш, че се нарича похот. За повечето мъже е като проклятие по рождение. — Изражението ѝ се смекчи. — Но ти обичаше Ариан до полуда. Помня нощта, когато ми говореше за нея. Очите ти сияеха от любов. — Погледна кървясалите му очи, в които сякаш витаеха призраци. — Откога не си спал?
— Май от няколко дни. Щом заспя, сънувам Тей. Събуждам се и в първия миг си мисля, че е жива. И ме чака. — Кон потрепери. — Предпочитам да не спя.
— Е, значи е време да си отспиш. Хайде — подкани го тя.
Той се изправи немощно.
— Не заслужавам твоето приятелство.
— Прав си, не го заслужаваш. И въпреки това съм твоя приятелка.
Помогна му да се съблече. Дрехите му бяха мръсни, на ръцете му засъхваше кръв. Ериата го крепеше до леглото, сложи го да легне, смъкна дрехите си, притисна се до него и го зави. Опря главата му на рамото си.
Кон заспа.
Тя лежа до него поне час. Измъкна се полека, облече роклята си, яхна коня му и отиде до селото. Върна се преди изгрев. Той още спеше. Събуди се от миризмата на пържен бекон. Слънцето огряваше входа на пещерата и той виждаше късче от ярката синева на небето. Седна и видя, че наблизо са сложени чисти дрехи за него.
— Иди да се измиеш в потока — каза Ериата. — После ела да ядеш.
Той стана и излезе на слънце. Ериата счупи две яйца, разбърка ги в тигана с бекон и препече няколко филии хляб. Кон се върна, избърса се и облече новите дрехи. Закусиха, без да говорят. Тя го наблюдаваше изпитателно. Погледът му не беше толкова изтерзан, започваше да прилича на младежа, когото познаваше.
— Готов ли си да излезеш от тази пещера?
— Да. Ще се върна в света. Но няма да съм същият.
— Бъди по-добър, скъпи приятелю.
Паракс го чакаше пред пещерата с втори кон. Усмихна се и вдигна ръка за поздрав.
— По-добре ли си, момко?
— Горе-долу, старче. Как ме намери?
Ловецът се ухили.
— По твоите следи и слепец би те намерил. Едва ли си струваше да губят времето на велик следотърсач като мен. Готов ли си да тръгнем?
Конавар кимна.
— Готов съм.
16.
Цяла пролет и цяло лято Кон се трудеше неуморно, потопи се в задълженията си с неуморимостта на обсебен човек. Обикаляше навсякъде, ръководеше построяването на мелници, хамбари и складове, заповяда да бъдат преброени и записани всички хора, живеещи в северните земи на риганте. Изпрати Фялок в Седемте върби като господар на селището със заръката да построи наблюдателни кули по брега и истинско укрепление. Назначи Брефар за втори съветник, подчинен на Макус, защото по-възрастният мъж започна да се изтощава бързо под товара на работата, която нямаше край.
— За какво са ни толкова хамбари? — попита Макус един ден, докато отиваха да видят какво става в наскоро открития златен рудник в планината Друаг.
— Победата във войната вече зависи не само от храбростта на всеки боец и от хитроумната тактика на предводителите — отговори Кон. — Припасите на армията станаха твърде важни. Колкото и да са доблестни, войниците не могат се сражават, ако не ги храним. Жизненоважно за оцеляването ни е да снабдяваме голяма армия, без да разчитаме на околните племена.
— Може и да е така — съгласи се Макус, — но за някакви си четири месеца ти почти опразни хазната, която ти остави Дългия леърд. Да се надяваме, че в тези нови залежи има много злато.
Но добитото от рудника попари надеждите им. Управителят Ликус — нисък пълен мъж, който управляваше и двата сребърни рудника, се кълнеше, че след време златото ще бъде в изобилие. Кон имаше подозрения към този човек и изпрати Гованан в рудника да се представи за бродещ работник, който търси нов източник на прехрана. След месец Гованан откри, че над две трети от златото се превозват тайно на североизток до пристанището Скалната кралица, където Ликус притежаваше няколко къщи и много земи.