Кон, Руатан, Макус, Гованан и още двайсет от Железните вълци се появиха ненадейно в селото до рудника през есента, претършуваха всяка педя в три склада и намериха скривалищата за злато и сребро. Отведоха Ликус в Старите дъбове, съдиха го пред всички и го обесиха на площада.
Брефар се зае и с рудниците и доходът от тях нарасна изумително.
С първия сняг в Старите дъбове се разнесе вестта, че Дългия леърд е починал. Съкрушен от смъртта на дъщеря си, старецът напоследък боледуваше непрекъснато. Умрял в съня си до прозореца, през който виждал извисяващите се върхове на Кайр Друаг.
Кон не можа да се върне за погребението. Беше в Седемте върби, за да говори с Фялок и да види докъде е стигнало строителството на укреплението.
През следващата пролет се роди първото жребче от новата порода — бяло, с дълго черно петно на челото. Кон го нарече Черно острие.
До двайсет и първия рожден ден на Кон неговите Железни вълци вече наброяваха двеста и двайсет бойци, които се събираха често за подготовка със своите едри коне, купени от племето гат. Измислените от Брефар стремена се оказаха много полезни и наистина помагаха на ездачите да се крепят добре на седлото. Кон поръча и двеста олекотени щита вместо съвсем малките кръгли щитове, носени дотогава от конниците на левите ръце. Всеки от Железните вълци имаше два меча — един кавалерийски с лека извивка и един по-къс за мушкане в битката, каквито имаха и войниците на Каменград.
Същата година през есента Кон започна да създава нов вид войска — конните стрелци. С лека броня, яхнали бързи коне, те се обучаваха да стрелят точно в галоп. Проведе няколко състезания по стрелба с щедри награди за победителите, после убеди тези мъже да станат ядрото на новата конница. Сред тях беше и петнайсетгодишният Бендегит Бран, който май нямаше равен на себе си като ездач и стрелец.
Това разгневи Мерия и при първото си гостуване в Старите дъбове след новината тя сгълча невъздържано Конавар.
— Той е още дете!
— През пролетта ще стане мъж според нашите обичаи — сдържано отвърна най-големият ѝ син. — Не е невръстно момченце… дори ако ти се иска да остане такова.
Слънцето клонеше към планината и в стаята притъмняваше. Мерия отиде да запали свещ от огъня, а с нея запали двете лампи на стената. Двамата поседяха загледани в залеза.
— Всичко сякаш се случи твърде бързо — каза по едно време тя. — Все ми се струва, че минаха само месеци, откакто бяхте деца. И сега ми се иска пак да има деца наоколо. От време на време наглеждам малкия Бануин. Той е същинска радост за душата. Все се смее, много обича да го гушкат. За разлика от тебе като малък. Ти пък напираше да се откопчиш. Само в ръцете на Руатан се укротяваше и заспиваше.
— Как е Големия мъж? Не сме се виждали от няколко седмици.
Майка му сви рамене и се засмя.
— Сега е добре. Простуди се, кашляше и сумтеше из къщата, мърмореше неспирно. Не е от хората, които понасят търпеливо болестите. Още не е оздравял напълно и трябва да почива често. — Засмя се. — Но откакто прехвърли четирийсетте, дори той признава, че вече не е млад бик.
И двамата се радваха, че могат да си поприказват на спокойствие, но накрая Мерия реши да подхване разговор за онова, което я глождеше неуморно.
— Кон, трябва да се ожениш. От цяла вечност не съм те виждала да се усмихваш.
Кон очакваше това и бе намислил да се измъкне с уклончиви думи, но седнал с майка си в топлината на тази стая пред небесното зарево в края на деня, реши да не увърта.
— Знаеш ли, обичта ми към нея проличаваше оскъдно и в думите, и в постъпките ми. И това също ми тежи заедно с угризенията за всичко останало. Тя беше прекрасна и заслужаваше по-добро отношение, както веднъж ми натякна и Ворна. Да, обичах я. Но когато срещнах Ариан отново… — Погледна майка си в очите и се усмихна печално. — Няма да се оженя, мамо. Поне засега. В сърцето ми май има място само за една голяма любов.
— Ама че си глупав. Пак ще се влюбиш. Почакай и ще видиш.
— Както и ти се влюби повторно след смъртта на Варакон ли?
— Ще ми се да казваш „баща ми“. Говориш за него като за далечен сродник.
— Добре, нека да е след смъртта на моя баща. Сега ми отговори.
Тя въздъхна, облегна се на стола и покри краката си с широк шал.
— Става студено. Ще затвориш ли прозореца?
— Ей сега… но след това чакам отговор.
Той стана, затвори двата капака и ги закрепи с резето. Върна се на мястото си и се вторачи в зелените ѝ очи.
— Не беше така за мен — призна Мерия. — Не се влюбих отново както във Варакон. Но не искам да помислиш, че принизявам с нещо Руатан. Той е изключителен човек и аз го обичам с цялата си душа. Дори сама не очаквах, че обичта ми към него ще се окаже толкова силна. Но с Варакон бяхме сродни души.