— Ако всичко потръгне както си го намислил — обади се Брефар.
— Да, стига да не настъпи някакъв обрат — сдържано се съгласи Кон. — Потегляме утре. Крило, ти оставаш тук. Мнозина бойци ще закъснеят. Събери втори голям отряд от тях и елате да ни подкрепите колкото може по-скоро.
Всички освен Руатан се разотидоха. Кон усещаше, че Големия мъж се тревожи за нещо, но вместо да отговори на въпроса му Руатан попита на свой ред:
— Разумно ли е Брефар да бъде предводител на нашите подкрепления?
— Няма голяма полза от него на бойното поле. И ти видя как се държа тази вечер. Аз почти надушвах страха му.
— Да, ясно ми е. Само че… Кон, тъкмо в тези подкрепления може да е разликата между нашата победа или разгром.
— Знам, че рискувам. Но не мога да си позволя да оставя тук Гованан. Той ми трябва в битката.
— Аз мога да остана.
— Ти — Големия мъж? Ще пропуснеш сражението?
— Май ще е по-благоразумно да не разчиташ на Брефар.
— Ще помисля. Добре ли си, татко? Нещо ти тежи.
— Я стига. Силен съм като бик. Не се притеснявай и за това. Но вече ми се спи и трябва да лягам. А и Мерия сигурно будува, ще иска да научи всичко за плановете ни.
— Изненадах се, че не си я оставил в Трите потока.
— Да я оставя? И тя би ме послушала, като знае, че ти и Бран ще се сражавате? Кълна се в боговете, Кон, че предпочитам да застана срещу разбойниците варс, отколкото да ѝ кажа, че трябва да си стои в селото.
Руатан прегърна сина си и тръгна към стаята, където го бяха настанили с Мерия.
Кон излезе в мрака, подмина две ръмжащи кучета, които се биеха за някакви огризки до една сергия, и се качи на крепостната стена. Постоя там, загледан на север, после погледът му се плъзна по стотиците лагерни огньове, които сгряваха неговите спящи бойци.
Гнетяха го натрапчиви мисли. През целия си живот бе мечтал да брани хората от своето племе, а им бе навлякъл тази ужасна беда. Заради неговата омраза и отмъщение се бе стигнало до този съюз между Планинския леърд и Шард. А след ден или два стотици, може би хиляди мъже от неговото племе щяха да умрат. Заради него.
Вятърът вече хапеше и той се загърна с наметалото и слезе от стената. Жена с дълга рокля, покрила главата и раменете си с тъмен вълнен шал, излезе от Големия дом. Мерия. Видя го и му помаха. Носеше нещо. Кон се сети, че е храна. Усмихна се разнежен. До последния си ден Мерия щеше да се отнася с него като с дете, което трябва да нахрани.
Тя го доближи, но едното псе се втурна към нея с яростен лай — бе надушило храната. Мерия се извъртя към него. Кон хукна и закрещя с все сила, за да го прогони, но то скочи към Мерия и челюстите му щракнаха във въздуха. Мерия се отдръпна рязко. Кльощавият пес заръмжа — миризмата го влудяваше. Скочи повторно, но този път искаше да захапе жената, която не му даваше така желаната храна. Кон дотича и протегна ръка. Челюстите на псето стиснаха дебелия кожен предпазител на китката му. Кон извъртя рязко ръката си и я тръсна надолу. Чу се неприятно пращене и кучето се стовари в гърчове на земята. Кон приклекна до него. Животното беше сравнително дребно, а и старо, с трошливи кости. Прешлените на шията му не бяха издържали усукването. Той се изправи и се обърна към Мерия.
— Добре ли си, мамо?
Тя не помръдваше, лицето ѝ белееше призрачно в тъмнината.
— Ти го уби…
— Без да искам.
— Кон, ти уби кучето, което те захапа — прошепна Мерия. — О, небеса…
Кръвта му изстина във вените. Бе нарушил своята геша тъкмо в нощта преди голяма битка. Постояха безмълвно, после тя стисна ръката му.
— Какво ще правиш сега?
— А какво мога да направя, мамо? Ще водя бойците на риганте в битката.
— Не — ахна тя и се дръпна. — Не! Не може да се случи отново!
Руатан изпъшка и се обърна по гръб. Болката пак го прободе. Напрегна се да седне и видя, че постелята до него е празна. Изохка, насили се да стане и отиде при стола, на който бе сложил дрехите си. Извади торбичката с билките, взе щипка сушено напръстниче и я пусна в чаша с вода. Разбърка билката старателно и я изпи. След малко въображаемият обръч около гърдите му се разхлаби.
Много тежко му беше да убеждава Кон, че трябва да остави него в укреплението. Но това решение наистина беше разумно. Колкото и да обичаше Крилото, не му се доверяваше, че ще доведе подкрепленията навреме. Не можеше да си представи, че Брефар ще се разбърза да се включи в битката.
Пи още вода, за да махне горчивия вкус на билката от устата си.
Ворна бе дошла при него в деня, когато щеше да потегли към Старите дъбове. Тръгнаха бавно покрай ограждението за коне до ковачницата на Нанкумал.