Кон се усмихна.
— Мама ти заповяда да ме пазиш, нали?
— А какво друго да направи за своето момче? Казах ѝ, че ще победим, после ще те измия, ще ти сменя пеленките, ще те увия в одеялце и ще те отнеса вкъщи направо в любящата ѝ прегръдка.
Кон се разсмя гръмогласно.
— И твоята майка ли беше същата?
— Съвсем същата. Нали затова казват, че мъжът не остарява, докато майка му е жива. И си мисля, че е вярно. В нейните очи си оставаш дете. Ужасно е досадно. Но от мен да знаеш — когато я няма, ще си готов да се откажеш от всичко, само за да чуеш още веднъж как ти говори като на дете.
— Но ти никога не си се държал така с мен. Винаги ми показваше, че за тебе съм умен, находчив, безстрашен.
— И ти си точно такъв, момко.
Погледите им се срещнаха.
— Никой не може да има по-добър баща от тебе — промълви Кон.
— Хайде сега, не се размеквай. Напълни чашите. Ще пийна още малко с тебе, после си лягам. Утре ни чака тежък ден.
Шард стоеше на хълма до Планинския леърд и оглеждаше вражеските войски. Пресметна, че около десет хиляди бойци са заели склоновете и долината между тях.
— Можем да ги смачкаме — каза Планинския леърд.
„Нищожно човече с нищожно гласче и нищожен ум“ — рече си Шард. Твърде лесно разпознаваше страха у него. Но бездруго се знаеше, че неговият съюзник е уплашен. Иначе този съюз щеше да е немислим. Планинския леърд се нуждаеше от неговите Морски вълци, за да разгроми риганте. Имаха разногласия само за едно — кому се пада да убие Демонския леърд. Шард открай време се смяташе за щедър мъж, но този път отстъпи с голямо нежелание. Ако успееха да пленят Конавар жив, Планинския леърд щеше да го убие, Шард пък щеше да отнесе главата му, за да я побие пред къщата на покойния си брат. Кралят на варсите пак потисна раздразнението си. Дори месеци след уговорката тази отстъпка му разваляше настроението. Напрегна очите си, искаше да види Конавар.
— Кой сред тях е Демонския леърд? — обърна се накрая към мъжа до себе си.
— Нали виждаш исполина с ризницата в средата на първата редица? Онзи до него, който сочи към склона.
— Сега го виждам. Как искаш да нападнем?
Предводителят на паноните се почеса по черната брада и седна на един камък.
— Мисля, че ти трябва да поведеш своите бойци към средата. Моите хора ще нападнат по склоновете. И накрая ще притиснем Конавар от три страни.
Шард мълчеше и се взираше във враговете. По западното било се бяха строили мъже с брони. Ако очите не го подвеждаха, наброяваха около петстотин. Зад тях обаче имаше израснали нагъсто дървета, където можеха да се скрият още хиляда. Бойците около Конавар също носеха ризници, щитове и шлемове, иначе армията му се състоеше от племенни бойци, тръгнали на бой с туники и наметала. Върна се няколко крачки по билото и огледа своите отряди. Десет хиляди закалени в битки воини с мечове и брадви. Повечето имаха ризници, но никой не носеше щит. Щитът прави воина тромав и бави нападението. Осемте хиляди бойци на паноните бяха разположени на двеста крачки западно от неговите. И бяха въоръжени не особено добре — предимно с леки копия. Чакаха неспокойно началото на битката.
Шард си мислеше колко е странно, че в армията винаги се отразяват чудатостите на нейния предводител. Тези млади мъже от племето панони бяха достатъчно смели, за да тръгнат на война, само че се подчиняваха на плашлив човек и сякаш някаква недоловима магия пренасяше неговата слабост върху тях.
„Нека нападнат склоновете. Не е чак толкова важно ще изтласкат ли врага оттам. Щом разпръснем онези по средата и пленим Конавар, оцелелите ще побегнат. Ще се скрият в Старите дъбове, но няма да е задълго. Ще подпалим укреплението и ще ги накараме да излязат.“
Върна се при предводителя на паноните, вторачен злобно в бойците на риганте, от които го делеше половин миля.
— Днес ще утолиш жаждата си за мъст — каза му Шард дружелюбно.
— О, да. Той ще си плати за убийството на моя побратим — Рибарския леърд. Ще страда заради закланите деца и поруганите жени.
Шард бе чул историята за възмездието, което Конавар стоварил върху село Сияйна вода. Не помнеше някой да е споменавал, че е имало и изнасилени жени.
— Брей, той е бил неуморим онази нощ. Да избие толкова хора, да опожари цяло село и да му остане време за забавления…
Планинския леърд не го слушаше. Огромната длан на Шард се отпусна върху рамото му.
— От изгрева минаха два часа. Мисля, че е време да се бием.
Кралят на варсите видя как дребосъкът преглътна тежко, преди да слезе по хълма при своите бойци. Шард погледна още веднъж към войските на риганте. Чакаха невъзмутимо. Някои седяха на земята. Не откриваше признаци на паника в тях, поне отдалеч.