— Значи си жив, Чужденецо? Трябва да си се родил под пълна луна, която носи сполука.
— Боговете се грижат за онези, които не забравят молитвите — отвърна засмян Бануин.
Ниският набит Сенекал — синът на Каласин, също слезе на брега и отиде да отвърже въжето на деветия кон в редицата. Салът беше малък и побираше само по осем коня.
Бануин отведе първите осем коня на сала, вдигна преградата и почна да помага на Каласин в издърпването по въжето. Не поглеждаше назад, защото знаеше, че Сенекал ще отмъкне някаква дреболия от дисагите. После Каласин щеше да я намери както винаги и при следващото минаване през реката щеше да я върне засрамен.
Салът опря в северния бряг и Санепта, жената на Каласин, донесе на Бануин билков чай с мед. Търговецът ѝ благодари. Мислеше си, че на младини трябва да е била красавица. Но възрастта и трудният живот сякаш бяха издълбали с длето лицето ѝ.
След час всички коне бяха на северния бряг. Бануин отиде с Каласин на пристана. Седяха, пиеха чай и гледаха слънчевите отблясъци по водата.
— Имал си неприятности. — Каласин кимна към превързаната му ръка.
— Нищо особено. Поне прогони скуката. Какво ставаше тук през тези осем месеца? Имаше ли набези?
Възрастният мъж сви рамене.
— Винаги има набези. Младежите все искат да опитат силите си като бойци. Но само един умря. Намери си белята, като се счепка с Руатан. А това е глупав избор напоследък. Не че и преди беше разумно да му излезеш насреща. Ти какво докара?
— Боядисани платове, бисери, мъниста, сребърни и златни нишки. Платовете ще се продадат бързо. Напоени са с ново пурпурно багрило, което не се разтваря във вода. Донесох и малко подправки, също и метал — желязо, сребро и два златни слитъка за Риамфада. Очаквам добри продажби.
Каласин въздъхна, обветрените му бузи поруменяха.
— Моля те да простиш на сина ми. Каквото и да е взел, ще го намеря.
— Знам. Ти не си виновен за постъпките му. Някои хора просто не могат да устоят пред съблазънта на кражбата.
— Той ме посрамва.
Поседяха няколко минути в дружеско мълчание. Накрая Каласин попита:
— Как е на юг?
— Имало е някаква болест сред племето норвии по брега. С треска и петна по кожата. Плъзнала сред тях като летен пожар в ливади. Един от всеки шестима умрял.
— Чухме за това. Ти прекоси ли морето?
— Да. Пътувах чак до родните си места.
— Още ли се бият там?
— Не в моята страна. Армиите им са напреднали на запад. Завладели са много от съседните земи.
— Защо? — учуди се Каласин.
— Сигурно искат да властват над всички. Да забогатяват от труда на другите. Не знам. Питам се дали не е просто защото обичат войната.
— Значи са глупаци — отсъди салджията.
— Руатан събра ли се с Мерия? — попита Бануин, за да отклони разговора от неприятната тема.
— Не. Минаха почти шест години. А той все не се отрича от нея. Голям особняк. Не остана никакво добродушие у него. Рядко се усмихва, никога не се смее. Хората внимават как се държат с него. Скарал се с ковача Нанкумал и така го цапардосал, че ковачът се блъснал в оградата и я строшил. Какво потръгна зле при тях? Според тебе защо се разделиха? Тя да не му е изневерила?
Бануин вдигна рамене.
— Не знам. Каквато и да е причината, много е тъжно. Харесвам и двамата. Свестни хора са.
— Те са риганте — засмя се Каласин. — Ние всички сме свестни. Добре дошъл у дома, Чужденецо.
След четири часа клонящото към залез-слънце обагряше огнено планините. Бануин изкачи последното било и зърна в долината Трите потока. Олекна му на душата, щом огледа разпръснатите къщи и стопанства, мостчетата над потоците, говедата и овцете по тучните ливади.
А в средата на селото се издигаше великанският дъб, наречен Старшето дърво, с окачени по най-ниските клони лампи.
„У дома…“ Бануин се наслади на тези думи. „Вече съм си у дома.“
На Конавар му харесваше да се катери и сега седеше близо до върха на Старшето дърво, а умът му се бореше с проблеми, които и на петнайсет години не успяваше да разбере докрай. Обичаше и Руатан, и майка си, болеше го, че те още са разделени. Майка му бе оскърбила Големия мъж, като го охули несправедливо. Знаеше, че е сбъркала, но беше прекалено горда да помоли за прошка, не искаше да се унижава. И Руатан знаеше, че тя съзнава грешката си, но не правеше нищо да преодолее пропастта между тях. Младежът си мислеше, че всичко това е твърде глупаво.
Понякога нощем чуваше тихия плач на Мерия; тя притискаше лицето си в дебелата бродирана възглавница на леглото, което бе направил Руатан. Конавар не успяваше да разнищи тази плетеница. Откакто се помнеше, Мерия се бе държала хладно със съпруга си, сякаш не чувстваше кой знае каква привързаност към него. Сега скърбеше като за смъртта на дете. И въпреки мъките, които преживяваше, не можеше да се насили да признае, че не е била права.