Нямаше да се зарадва обаче, когато научи, че изменникът Остаран е откраднал дванайсет кораба и е избягал отвъд морето с почти двеста от своите бойци.
— Не си мисли, Оста, че там си в безопасност — прошепна Валанус и се вторачи в хоризонта. — Ще те настигнем скоро.
Студен вятър повя край назъбените канари. Валанус потръпна.
— Ще се простудиш тук, войнико — каза някаква жена.
Той се обърна рязко. Беше старица от народа келтой, загърната в протрит шал.
— Стъпваш твърде безшумно за човек на такава преклонна възраст — изръмжа Валанус от смущение, че го е изненадала така.
— Ти се беше улисал в мислите си, човече от Каменград. Защо си се вторачил в морето?
— Каменната армия ще го прекоси — заяви той. — И ще се сражаваме в земите отвъд водата.
— Конавар е там — натърти старицата. — Далеч на север, но е там.
— Познаваш ли го?
— Говорила съм с него. А ти какво ще търсиш отвъд морето, Валанус?
Той се вторачи в нея, питаше се как е научила името му. Отдъхна си след миг — нали всеки знаеше кой е комендант на Гориаса?
— Ще търся слава — каза на старицата.
— И ще я намериш — обеща му тя. Смехът ѝ смразяваше. — О, да, Валанус. Ще я намериш.