— Слушай какво ти казвам. Победихме разбойниците, само че те се хвърлиха в последна атака. Скоро щеше да се смрачи. Надделяхме в битката. Но те едва не си пробиха път към брега. Петима от тях се втурнаха към мен и баща ти. Тогава го убиха. Нека спрем дотук. Аз загубих приятел. Ти загуби баща си.
Кон обаче нямаше да се откаже.
— Къде беше раната му?
— Кон, човъркаш където не бива. Той беше смел и добър мъж. И само за миг… се остави на уплахата. Не го съди сурово. Когато битката свърши, седях с него до края. Последните му думи бяха за тебе и майка ти. Толкова искаше да види как ще пораснеш. И щеше да се гордее, че си такова силно момче.
— Никой враг няма да ми види гърба — отсече Кон. — Аз няма да побягна.
— Не бъди глупак! — сопна му се Руатан. — И аз съм бягал. Умелият боец знае кога да се бие докрай и кога да отстъпи, за да търси победата в друг ден. Нищо срамно няма в това.
— Нищо срамно, така ли? — повтори момчето. — И кой пазеше твоя гръб, когато баща ми побягна?
Руатан си замълча. Конавар стана.
— Къде отиваш? — попита Руатан.
— Да намеря Гованан. Трябва да му се извиня.
— Няма за какво.
Конавар тръсна глава.
— Той каза истината. Баща ми е бил страхливец.
Момчето се отдалечи и Руатан изруга през зъби. Брефар дойде при него.
— Още ли е ядосан?
— Да. Ядосан и уязвен.
— Той май можеше и сам да ги набие. Изобщо нямаше нужда от моята помощ.
— Да, сила не му липсва. Ти как си, Крило?
Името на душата на Брефар беше Крило над водата.
— По-добре. Коленете на Гованан са много ръбати — ухили се Брефар. — Но си струваше, за да видя после как Конавар го просна на земята. Той не се бои от нищо… и от никого.
„О, бои се — помисли тъжно Руатан. — Бои се да не прилича на баща си.“ Погледна небето.
— Казах ти да стоиш до мен… — промълви печално.
— Какво, татко? — озадачи се Брефар.
— Говорех си със стар приятел. Хайде да се прибираме.
Вдигна сина си на седлото и поведе коня надолу. „Можех да го излъжа, да му кажа, че баща му не е бягал.“ Но поне двайсетина мъже от Трите потока бяха видели как умря Варакон. Рано или късно тази стара история щеше да изплува от миналото. Мерия щеше да се вбеси, то се знае. Желанието ѝ да закриля Конавар беше неистово, обичаше го по-силно от двамата синове, които бе родила на Руатан.
„И няма съмнение, че го обича по-силно, отколкото мен.“
Мисълта изскочи нечакана в ума му като отровна стрела от засада.
Мерия се омъжи за него само четири месеца след битката. Не по любов. Още тогава Руатан разбираше, че е така. Тя беше убедена, че Конавар ще има нужда от силен баща, който да го направи истински мъж от племето риганте. Руатан вярваше, че и тя ще го обикне, ако вижда от него само доброта и съпричастие. Понякога дори му се струваше, че долавя у Мерия искрена привързаност. Истината обаче беше, че колкото и да се стараеше, помежду им все оставаше някаква крачка, която той не успяваше да направи.
Вечерта на празника Самиан, когато Конавар навърши годинка, Руатан говори с майка си Палей за затрудненията си. Баща му бе умрял две години преди това. Руатан седеше до Палей под огромните клони на Старшето дърво. Около тях хората от селото пиеха, ядяха и танцуваха. И Руатан си беше пийнал. Ако беше трезвен, нямаше да изтърве и дума за това. Майка му, висока и достолепна жена, която въпреки побелялата си коса запазваше почти неземната си хубост, слушаше мълчаливо.
— Обидил ли си я с нещо? — попита накрая Палей.
— Никога!
— Ру, сигурен ли си? Ти си похотлив като баща си. Да не си пръскал семена и в друга нива?
— Не. Заклевам се. Верен съм ѝ неизменно.
— Удрял ли си я?
— Не, дори не повишавам глас вкъщи.
— Щом е тъй, няма с какво да ти помогна, синко. Мога само да кажа, че ти е сърдита за нещо. Уповавай се на надеждата гневът ѝ да изчезне с времето. Може и да се случи, след като роди твой син.
— А ако не ми роди?
— Тя уважава ли те?
— Разбира се. И тя знае като всички останали, че няма да постъпя недостойно.
— И ти я обичаш, нали?
— За любовта ми към нея думите не стигат.
— Тогава разчитай на уважението ѝ, Ру. Друго не можеш да направиш.
През следващите шест години не споменаха повече за това. Когато Палей лежеше на смъртното си ложе, Руатан седеше до нея, стискаше ръката ѝ и се надяваше тя да си отиде спокойно насън. Ракът бе оглозгал плътта ѝ, а болките я караха да се гърчи и да стене. Отначало билките на Ворна облекчаваха страданията, но напоследък и най-силните отвари почти не помагаха. Въпреки болките и слабостта Палей не се отказваше лесно от живота. През последните дни често бълнуваше и понякога не познаваше Руатан, бъркаше го с баща му. Но в нощта на смъртта си тя отвори очи и му се усмихна немощно.