— Болката я няма — прошепна Палей. — Какво благословено облекчение. — Той погали ръката ѝ и тя добави: — Уморен си, синко. Най-добре се прибери и отдъхни.
— Ще се прибера. След малко.
— Как върви между тебе и Мерия?
— Все същото. Достатъчно е, че аз я обичам.
— Никога не е достатъчно, Ру — тъжно каза майка му. — Мечтаех си да живееш по-добре. — Млъкна, дишаше тежко. После се усмихна. — Конавар послушен ли е?
Руатан завъртя глава.
— Това момче е родено за бели.
— Ру, той е само на седем години. Има добро сърце. Не бъди твърде суров с него.
Той се засмя.
— Суров ли? Опитвах се да поговоря с него. Уж седи и слуша, а после хуква навън да направи поредната щуротия. Набих го с колана си, но полза никаква. Изтърпя наказанието, без да хленчи, а след два дена открадна сладкиш от пекаря сутринта и остави жива жаба под завивката ми вечерта. — Руатан изведнъж прихна. — Мерия си легна първа. Кълна се, че подскочи чак до тавана като подплашен лебед.
— Но ти го обичаш, нали?
— Да. Миналата седмица слушаше, докато разказвах на Мерия за вълка единак горе в гората. А после отмъкна най-хубавия ми нож и се запиля нанякъде. На седем години е, а накрая го намерих да дебне вълка в гората, нахлупил бронзова купа вместо шлем. Силен дух има това момче. А когато се ухили, можеш да му простиш всичко.
Фитилът на лампата до леглото изсъска и пламъчето изчезна. Руатан изруга тихо и отиде в голямата стая, за да вземе лампа. Върна се бързо, но Палей вече си бе отишла.
Мерия вдигна Бран от седлото на понито и го притисна към гърдите си.
— Хареса ли ти, мъничето ми?
— Още, мамо! — настоя момчето и протегна ръце към малкото сиво конче.
— После — обеща тя. — Я виж къде е Кейвъл. — И посочи черната хрътка, която бе легнала на сянка.
Бран забрави за понито и започна да шава в ръцете ѝ. Мерия го пусна на земята и момчето се втурна към кучето. Обви с ръчички шията му и се гушна в него. Хрътката го близна по лицето. Бран се разкикоти.
Черна сянка се плъзна в небето и огромен гарван кацна тромаво на сламения покрив. Изви глава и лъскаво око се взря надолу към високата стройна млада жена в зелена дреха.
Друга жена излезе от къщата.
— Съпругът ти се е върнал — подхвърли братовчедката Пелейн.
Мерия погледна към хълмовете и видя Руатан, който водеше коня си по склона. Брефар беше на седлото. След време Мерия тъй и не можа да си спомни какво пробуди гнева ѝ в този миг.
— Да, върнал се е — процеди тихо.
Пелейн се вторачи в нея и отсече:
— Изобщо не разбираш каква късметлийка си. Той те обича.
Мерия се помъчи да не ѝ обръща внимание, но това не беше лесно. Поискаше ли да говори за нещо, Пелейн приличаше на хрътка, впила зъби в жертвата си.
— Ако беше омъжена за Борга, щеше да знаеш разликата — продължи братовчедка ѝ с кисела усмивка. — Ляга отляво, после ме наляга и накрая се търкулва надясно. Между сумтенето успява да попита: „И за тебе беше чудесно, нали?“ За щастие обикновено е заспал, преди да отговоря.
Мерия се ухили.
— Не говори така. Борга е свестен мъж.
— Ако месеше и печеше хляба с бързината, с която се люби, щеше да изхранва всички племена оттук чак до брега — изсумтя Пелейн и погледна идващия към тях висок воин. — Готова съм да заложа зестрата си, че поне той не минава през тебе като повей в лятна вечер.
— Да, не минава набързо — отвърна изчервената Мерия и веднага съжали, че е изтървала тези думи.
— Значи трябва да го цениш повече — натърти братовчедката. — Аз щях да ценя каквото имам, ако бях на твое място.
Гневът пламна отново и Мерия се озъби:
— Ами да се беше омъжила за него!
— О, щях да се омъжа, ако ме беше помолил — отвърна Пелейн, без да се засегне. — Две здрави момчета и никакви мъртви бебета… Силно му е семето.
През последните пет години Пелейн бе загубила четири деца. Нито едно не живя повече от пет дни. За миг гневът на Мерия отстъпи пред съчувствието и привързаността към Пелейн.
— Още си млада. Има време.
Пелейн врътна глава.
— Ворна казва, че моето време за деца е минало.
Руатан стигна при тях и свали сина си на земята. Брефар хвана юздата и отведе коня. Руатан целуна Мерия по бузата и се обърна към Пелейн.