— Накъде си тръгнал?
— Отивам у песоглавската земя; има да събирам царски пари.
— Да дойда ли и аз с тебе? Не съм ходил у тая земя, а сам ме е страх да вървя.
— Може, може — рекло момчето. — Ако искаш, ела: дружина ще сме си.
И тръгнали заедно. Ходили, що ходили, много чужди земи минали. Стигнали до друга гора. И там намерили един силен, който скубел дъбове.
— Помага Бог, побратиме — рекли те.
— Дал Бог добро — отвърнал силачът. — Накъде сте тръгнали?
— У песоглавската земя ще идем да събираме пари; деветдесет години данък не са плащали. Много пари ще вземем.
— Искате ли и мене за другар?
— Искаме те, искаме.
И той тръгнал заедно с тях. Двамата силачи си отскубнали по едно дърво от гората, единият — бряст, а другият — дъб, окастрили ги и ги понесли на рамо, а момчето си носело само секирата. Вървели така тримата дълго време. Пак минали много чужди земи. Стигнали на едно място до едни стръмни и високи скали, отдето не можело да се мине. Изправили се ония канари — като стени: само птиче може да ги прехвръкне. Спрели се юнаците, гледали отсам, гледали оттатък — отникъде нямало пролез. По едно време видели наблизо под едно дърво някакъв човек, че спи. Събудили го тримата юнаци и му рекли:
— Добър ден, юначе.
— Дал Бог добро, побратими.
— Има ли път — рекли — да минем отвъд?
— За едни има — казал момъкът, — а за други няма.
— Как тъй: за едни има, а за други да няма?
— Аз отварям път — рекъл юнакът. — Комуто отворя, ще мине; комуто не отворя — няма.
— Ами за нас има ли? — запитали те.
— Ще се намери — отвърнал той, па станал, опрял гръб о канарите, размърдал ги насам-натам, разместил ги, както се разместват леки камъни, и отворил път.
— Благодарим, брате — рекло момчето. — Много силен човек си бил наистина.
— Аз ли? — казал юнакът. — Що думаш! Мигар съм силен? Силен е царският внук, че е навързал тридесет лъва с верижници и на четиридесет слона е извадил зъбите. Моето сила ли е?
— Аз съм тоя царски внук — рекло момчето.
— Ти ли си? Ами накъде сте тръгнали?
Казали и нему къде отиват. И той тръгнал с тях. Ходили, що ходили, стигнали до една река — колкото широка, толкова и дълбока. Обикаляли отсам, обикаляли оттам — отникъде не могли да минат: нямало ни мост, ни брод. Какво да правят? Единият прострял бряста — не стига до оня бряг; другият прострял дъба — и той не стига; вързали двете дървета едно за друго — пак не стигнали. Оня, който местел канарите, се загледал и видял на едно място колиба. Отишли там — гледат: в колибата седи старец. Брадата на стареца била толкова дълга, че той си бил направил от третината й колиба, другата третина си постилал, а с третата се завивал.
— Помага Бог — рекли другарите.
— Дал ви Господ добро, юнаци.
— Има ли път през тая река, дядо? Я мост, я брод намира ли се?
— Има, юнаци, има. За едного има, за другиго няма.
— Ами за нас има ли?
— За юнаци като вас ще се намери.
И старецът отишъл на брега на реката, потопил си брадата във водата и изсмукал всичката вода. Провидели се камъните, едри риби почнали да се мятат на дъното и най-сетне водата съвсем се изгубила: не се и познавало къде е било река. Минали юнаците отвъд, старецът пак се навел над тях, водата изпълнила отново речното корито и реката потекла.
— Ей че юнак си бил, дядо! — почудило се момчето.
— Аз ли съм юнак? — рекъл старецът. — Вие не знаете що се вика юначество. Не съм аз юнак. Юнак е царският внук, който връзва лъвове и вади на слоновете зъбите.
— Аз съм тоя царски внук — рекло момчето.
— Ти ли си? Ами къде си повел тия юнаци с тебе?
— Тръгнали сме, дядо, да вървим у песоглавската земя — данък да събираме.
— Така ли? Да дойда ли аз с вас?
— Ела, дядо, ела.
Тръгнал старецът с тях. Вървели, вървели, стигнали до песоглавското царство. Главният град на песоглавците, дето трябвало да отидат юнаците, бил заграден с много дълбок и широк ров, изпълнен с вода. В града дошли хора, които били видели юнаците и казали на царя:
— Царю честити, видяхме петима юнаци, един от друг по-силни; дошли са да ни искат данък. От много далече идват — от царщината на оня цар, чийто внук вади на слоновете зъбите и връзва лъвовете с верижници, та ги товари — да му носят дърва. И тоя юнак е с тях. Той е половин мечка — половина човек.
Песоглавският цар се уплашил и заповядал да пресекат мостовете, по които се минавало над рова, за да се отиде в града. Когато юнаците стигнали до рова, никъде не намерили мост.
— Чакайте! — рекъл им старецът. — Защо ви е мост, докато е моята брада?
И той си натопил брадата в реката, изсмукал водата и юнаците минали. Сетне пак си пуснал брадата в рова и водата потекла, та изпълнила речното легло. Като приближили до града, видели, че е заграден с високи и яки стени. Тръгнали да дирят врата, ала всичките врати били заключени и залостени отвътре. Почнали да чукат по вратите — да им отворят.