В късогледите очи на Рамона зад дебелите стъкла на очилата не се отрази нито частица от възторга на Мери Джейн.
— Мери Джейн те попита нещо, Рамона — каза Елоиз.
Рамона пъхна пръст в широкия си чип нос.
— Стига си бърка в носа! — скара й се Елоиз. — Мери Джейн те пита имаш ли си кавалер.
— Да — отвърна Рамона, все още с пръст в носа.
— Рамона! Престани! — викна Елоиз. — Моментално!
Рамона спусна ръката си.
— О, но това е чудесно! — възкликна Мери Джейн. — А как се казва той? Ще ми кажеш ли как се казва, Рамона? Или това е тайна?
— Джими — отвърна Рамона.
— О-о-о, Джими? Обожавам това име. Джими чий, Рамона?
— Джими Джимирино.
— Не се върти — смъмра я Елоиз.
— Ах, какво интересно име. Къде е сега Джими? Ще ми кажеш ли. Рамона?
— Тука — отвърна Рамона.
Мери Джейн се озърна наоколо, после погледна Рамона с най-подкупващата си усмивка.
— Къде тука, пиленце.
— Тука — каза Рамона. — Аз го държа за ръката.
— Нищо не разбирам — обърна се Мери Джейн към Елоиз, която допиваше чашата си.
— Не питай мене — каза Елоиз.
Мери Джейн се обърна пак към Рамона.
— О, сега ми стана ясно, Джими е просто един въображаем кавалер. Ах, чудна е! — Мери Джейн се наведе приветливо към Рамона. — Здравей, Джими! — поздрави тя.
— Да не мислиш, че той ще ти обърне внимание — рече Елоиз. — Рамона, разкажи на Мери Джейн за Джими.
— Какво да й разкажа?
— Стой мирно. Чуваш ли? Разкажи й какъв е твоят Джими.
— Той е със зелени очи и черна коса.
— После?
— Няма си ни мама, ни татко.
— После?
— Няма си и лунички.
— После?
— Ходи със сабя.
— После?
— Не знам повече — каза Рамона и пак взе да се почесва.
— Но той е истински красавец? — каза Мери Джейн и се наведе още по-напред. — Рамона, я ми кажи и Джими ли си свали шушоните, когато влязохте вкъщи.
— Той носи високи обувки — обясни Рамона.
— Ах, чудна е — обърна се Мери Джейн към Елоиз.
— Чудна е за тебе. А питаш ли мен — цял ден все това. С Джими яде, с Джими се къпе, с Джими ляга. И спи в самия край на леглото, да не би случайно да развали спокойствието на Джими.
Мери Джейн изслуша с интерес това, прехапа устни от възхищение и попита:
— Но откъде е измислила това име?
— Джими Джимирино ли? Господ я знае.
— Може би някое съседско момченце се казва така. Елоиз се прозина и поклати глава.
— Наоколо няма никакви момченца. Никакви деца въобще. Съседите ми викат „плодовитата булка“, зад гър…
— Мами, мога ли да си поиграя на двора? — попита Рамона.
— Че нали сега се прибра отвън — погледна я косо Елоиз.
— Джими иска да излезем пак.
— Защо?
— Забравил си е сабята навън.
— Да ти се не види и Джими, и сабята му. Хайде върви. И си обуй шушоните.
— Мога ли да взема това? — попита Рамона и взе една изгоряла клечка от пепелника.
— Мога ли, не мога ли! Вземи я. И няма да излизаш на улицата.
— Довиждане, Рамона — пропя нежно Мери Джейн.
— Д’виждане — отвърна Рамона. — Хайде, Джими.
Елоиз скочи изведнъж на крака.
— Дай си чашата!
— Не, не бива повече, Ел. Трябва да отида в Ларчмънт. Мистър Уейнбърг е толкова мил човек, че не мога…
— Обади се по телефона и кажи, че си убита. Давай чашата, чуваш ли!
— Не, не мога, Ел, честна дума. Навън е вече такъв студ. А антифризът ми е на привършване. Ако не тръгна вед…
— Много важно, нека замръзне всичко. Иди се обади. Кажи, че си умряла. Дай си чашата.
— Добре де, добре… Къде е телефонът?
— Изчезна — каза Елоиз, понесла празните чаши към трапезарията. — А, ето го. — Тя се спря внезапно на прага между дневната и трапезарията, скръцна шеговито зъби и тупна с крак.
Мери Джейн се засмя.
— Да ти кажа право, ти не познаваше Уолт — обясняваше Елоиз към пет без петнадесет, легнала по гръб на пода и закрепила чашата на малките си гърди. — Никой не можеше да ме разсмива като него. До сълзи, разбираш ли. — Тя погледна към Мери Джейн. — Помниш ли оная вечер — последната година, когато смахнатата Луиз Хермансън нахълта в стаята ни само по сутиен — оня, черния, дето си го беше купила от Чикаго.
Мери Джейн се засмя. Легнала по корем на дивана, с лице към Елоиз, тя бе опряла брада на страничната облегалка. Чашата с уискито стоеше на пода до нея.
— Та и той можеше да ме разсмива така — каза Елоиз. — Разсмиваше ме в разговор. Разсмиваше ме по телефона. Разсмиваше ме дори в писмата си. Но най-хубавото е, че го правеше без усилие — просто си беше зевзек. — Тя поизвърна глава към Мери Джейн. — Ей, я ми хвърли една цигара.
— Не мога да ги достигна.