Тя се върна в дневната с немного сигурна крачка. Отиде до прозореца и наля в чашата си останалото в бутилката уиски. Събра се около един пръст. Изпи го на един дъх, потръпна и седна.
Когато Грейс запали лампата в трапезарията, Елоиз цяла подскочи. Без да става, тя извика:
— Няма да сервираш преди осем, Грейс. Мистър Уенглър ще позакъснее.
Грейс се спря на прага, осветена от лампата в трапезарията.
— Дамата отишла? — попита тя.
— Не, почива си.
— Да-а — каза Грейс. — Мисис Уенглър, мислела да ви питам може ли мой мъж да спи тук тоз вечер. Место при мене много, а той имал работа в Ню Йорк, чак утре, а и време много лошо.
— Мъжът ти ли? Къде е той?
— Тука — каза Грейс. — В кухнята.
— Не, Грейс, не може да спи тук.
— Моля?
— Казах, че не може да спи тук. Това да не е хотел.
Грейс остана неподвижна за секунда, после каза:
— Разбирам, госпожо. — И отиде в кухнята.
Елоиз, излезе от дневната и заизкачва стълбището, осветено съвсем слабо от отражението на светлината в трапезарията. На площадката видя да се валя единият шушон на Рамона. Тя го вдигна и го запрати с все сила през перилото на стълбата; той тупна глухо на пода в преддверието.
Елоиз запали лампата в стаята на Рамона и продължи да търси ключа, сякаш се подпираше на него. Няколко секунди остана неподвижна, загледана в Рамона. После пусна ключа и бързо пристъпи до леглото.
— Рамона! Събуди се! Събуди се, ти казвам!
Рамона спеше на самия край на леглото, издала задниче дори извън него. На нощната масичка лежаха прилежно сгънати очилата й, сложени със стъклата нагоре.
— Рамона!
Момиченцето се събуди с остра въздишка. То отвори широко очи, но почти в същия миг примижа.
— Какво, мами?
— Нали ми каза, че Джими Джимирино го сгазила кола и умрял?
— Какво?
— Слушай какво ти говоря — каза Елоиз. — Защо спиш пак толкова на края?
— Така.
— Защо така? Рамона, нямам намерение да…
— За да не преча на Мики.
— На ко-о-ой?
— На Мики — отвърна Рамона и потри носле. — Мики Микирино.
— Лягай в средата на леглото! — изкрещя пронизително Елоиз. — Веднага!
Уплашена, Рамона само се втренчи в Елоиз.
— Така ли? — Елоиз хвана Рамона за краката и я примъкна до средата на леглото. Рамона нито се възпротиви, нито заплака; остави се да я преместят, но не се подчини.
— Хайде, заспивай сега! — заповяда Елоиз, дишайки тежко. — Затвори очи! На тебе говоря, затвори ги веднага!
Рамона затвори очи.
Елоиз отиде до ключа, и угаси светлината. Но на прага се спря и остана дълго там. После изведнъж се спусна в тъмното към нощната масичка и си удари силно коляното в крака на кревата, но в увлечението си дори не усети болка. Тя грабна очилата на Рамона и ги притисна с две ръце до бузата си. Сълзи потекоха по лицето й и намокриха стъклата.
— Горкото мече-буболече — занарежда тя. — Горкото мече-буболече.
Накрая остави очилата на масичката, но със стъклата надолу. После се наведе над леглото и въпреки че загуби равновесие, започна да подпъхва завивките на Рамона. Рамона не спеше, тя плачеше, и то от доста време, Елоиз я целуна мокра по устата, отмахна косите й от очите и излезе.
Спусна се по стълбите, залитайки силно, и отиде да събуди Мери Джейн.
— Какво? Кой е? А? — подскочи Мери Джейн и се изправи на дивана.
— Мери, слушай, мила — изхлипа Елоиз. — Помниш ли, когато бяхме в първи курс и аз бях облякла онази рокля в кафяво и жълто, дето я бях купила в Бойз, а Мириам Бол каза, че в Ню Йорк никой не носи такива рокли, и аз плаках цяла нощ, помниш ли? — Елоиз хвана Мери Джейн за рамото. — Аз бях хубава, нали? — умолително рече тя. — Нали бях хубава?