Том Кланси
Мечката и драконът
Пролог
Белият мерцедес
Отиването на работа навсякъде е едно и също и преходът от марксизъм-ленинизъм към хаотичен капитализъм не беше променил много нещата… Е, може би сега те бяха малко по-зле. В Москва — град с широки улици, сега беше по-трудно да се шофира, след като почти всеки можеше да има кола, а централната лента по широките булеварди вече не се пазеше от милиционери за Политбюро и за хората от Централния комитет, които гледаха на нея като на свой частен път, както принцесите от царско време на своите шейни, теглени от тройка коне. Сега тя беше лентата за ляв завой за всички, независимо дали са в ЗИЛ или някаква друга частна кола. В случая със Сергей Николаич Головко колата беше бял „Мерцедес“ 600, от големите с купета, S клас и дванадесет цилиндъра германска мощ под капака. В Москва нямаше много такива коли и би трябвало да се приема за проява на екстравагантност, която да го кара да се чувства неудобно… но не беше така. В този град може би вече нямаше „номенклатура“, обаче високият пост осигуряваше привилегии, а той беше председател на СВР. Апартаментът му също беше голям. Намираше се на последния етаж на висока сграда на „Кутузовски проспект“, сравнително нова и добре изпипана чак до немските електроуреди — отдавнашен лукс, който се осигуряваше за висшите правителствени служители.
Той не караше колата. За тази работа си имаше Анатолий, широкоплещест бивш войник от специалните части Спецназ, който носеше пистолет под палтото и караше автомобила с безмилостна агресивност, въпреки че се грижеше с голяма любов за него. На прозорците имаше черни пластмасови завески, които не позволяваха на случайния минувач да вижда хората вътре. Самите стъкла бяха дебели, направени от поливъглероди и армирани, за да могат да спрат всичко по-малко от 12,7-милиметров куршум. Поне така твърдеше фирмата преди шестнадесет месеца пред търговските агенти на Головко. Бронята я правеше близо тон по-тежка от нормалното за S 600 „Бенц“, но това, изглежда, не се беше отразило на мощността й и на возенето. След време колата щеше да се разнебити най-вече от неравните улици. Пътното покритие беше изкуство, което неговата страна все още не беше овладяла, помисли си Головко и разгърна сутрешния вестник. Беше „Интернешънъл Хералд трибюн“, винаги надежден източник на информация, защото беше съвместно издание на „Вашингтон поуст“ и „Ню Йорк таймс“ — две от най-изкусните разузнавания в света, макар да бяха прекалено арогантни, за да бъдат истински професионалисти, каквито бяха Сергей Николаич и хората му.
Той беше постъпил в разузнаването, когато то още беше известно като КГБ — Комитетът за държавна сигурност. Все още считаше, че това беше най-добрата подобна правителствена служба в света, въпреки че се беше провалила. Головко въздъхна. Ако СССР не се беше разпаднал в началото на 90-те години, постът му на председател щеше да му осигури положението на член на Политбюро с право на глас, щеше да има истинска власт в една от двете световни суперсили и само погледът му щеше да кара някои от силните мъже на деня да се разтреперят… Но… не, каква щеше да бъде ползата? Той. Всичко беше една илюзия, а тя е нещо необичайно за човек, свикнал да цени обективната истина. Щеше да е истинска дихогамия1. КГБ винаги се беше стремило да се сдобие с неопровержими факти, но след това ги съобщаваше на хора, обладани от мечта, които изкривяваха истината в съответствие с нея. Когато най-после тя излезе наяве, мечтата изчезна като облак пара, издухан от силен вятър, а реалността нахлу като наводнение след топенето на речните ледове през пролетта. И когато тези умни глави в Политбюро, чийто живот беше преминал с една мечта, разбраха, че техните теории са били напълно безпочвени, реалността изсвистя над тях като размахвана коса, от която нямаше спасение.
Но не и за Головко. Той боравеше с факти и успя да запази работата си, защото правителството имаше нужда от такива като него. Всъщност властта му се разшири повече от преди, защото като човек, познаващ добре заобикалящия го свят, както и някои от най-важните хора в него, беше незаменим като съветник на своя президент. Съобразяваха се с мнението му, когато ставаше въпрос за външна политика, отбрана или вътрешни проблеми. Напоследък това важеше в особена степен за третото, нещо, което рядко се беше случвало преди. Сега това беше и най-опасното. Странна работа. Преди само изговарянето (по-често изкряскването) на фразата „държавна сигурност!“ караше всеки съветски гражданин да замръзне на място, защото КГБ беше най-страховитият орган на бившето правителство. За властта, с която разполагаше Зихерхайтсдийнст2 на Райнхард Хайдрих, можеше само да мечтае. КГБ имаше право да арестува, да праща в затвора, да разпитва и да убие всеки гражданин, който си пожелае, без да пита когото и да било. Но това също беше минало. Сега КГБ беше разделено и клонът, отговарящ за вътрешната сигурност, беше жалко подобие на онова, което беше преди. Но СВР — бившето Първо главно управление — все още събираше информация, макар да не притежаваше онази увереност, която идваше със съзнанието, че можеш да наложиш волята, ако не и законите на комунистическата държава. Сегашните му пълномощия все още бяха твърде широки, помисли си Головко и сгъна вестника.