— Благодаря ти, Миша.
Те се разделиха, всеки със своите мисли.
1.
Ехо от взрива
— И така, кои са враговете му? — попита подполковник Шабликов.
— Григорий Филипович ги имаше много. Беше грубиян. Твърде много хора се чувстваха засегнати от него и…
— Нещо друго? — настоя Шабликов. — Едва ли бе разкъсан на парчета насред улицата само защото е засегнал чувствата на някой престъпник!
— Започна да мисли за внос на наркотици — добави информаторът.
— Аха! Разказвай.
— Гриша установи контакт с колумбийци. Срещна се с тях преди три месеца в Швейцария и се опитваше да ги накара да му изпратят пратка кокаин през пристанището на Одеса. Чух да се шушука, че работи върху установяването на канал за наркотици оттам за Москва.
— А как щеше да им плаща? — попита подполковникът от милицията. — Руската валута е обезценена.
— В твърда валута. Гриша имаше много от нея благодарение на западните клиенти, а и от някои руснаци. Той знаеше как да задоволява такива хора срещу заплащане.
Распутин, каза си подполковникът. Той напълно оправдаваше името си. Продал беше доста момичета, а и някои момчета, за да си купи в брой голяма немска кола (хората му вече бяха проверили как беше станала сделката), и е имал намерение да внася дрога. Тя също трябваше да се плаща в брой, и то в „сухо“, както казват американците, което означаваше, че е възнамерявал да я продава срещу твърда валута, тъй като колумбийците едва ли се интересуват от рубли.
Смъртта на Овсеенко не беше загуба за страната. Който го беше убил, трябваше да бъде награден… Само че някой нов щеше да заеме мястото му и да поеме контрола над сводническата организация, а новият можеше да бъде и по-хитър. Това беше проблемът с престъпниците. При тях беше налице процесът, открит от Дарвин. Милицията залавяше някои, дори мнозина, но хващаше само по-глупавите, докато умните ставаха още по-изобретателни. Като че ли милицията винаги беше в положението на догонваща, защото нарушителите на закона винаги имаха инициативата.
— Така. И кой друг внася наркотици?
— Не знам кой. Естествено, носят се слухове, а и аз познавам някои от уличните пласьори, но не знам кой точно е организаторът.
— Ами разбери — нареди строго Шабликов. — Няма да ти навреди.
— Ще направя каквото мога — обеща информаторът.
— И побързай, Павел Петрович. Искам да разбереш и кой ще поеме империята на Распутин.
— Да, другарю подполковник. — Последва покорно кимване с глава.
Да бъдеш висш милиционер означава власт, помисли си Шабликов. Имаш реална власт над хората и можеш да се възползваш от нея, а това беше приятно. В случая той нареждаше на един престъпник от среден калибър какво да направи и то щеше да бъде свършено, в противен случай неговият информатор щеше да бъде арестуван и източникът му на доходи щеше да секне. Срещу услугите той щеше да получи някаква протекция. Докато престъпникът не се отклоняваше много от приемливите за висшето ченге нарушения, можеше да се чувства защитен от законите. Така беше в повечето страни по света. Подполковникът от московската милиция Ефим Константинович Шабликов беше сигурен в това. Как иначе полицията можеше да се добере до нужната й информация за хората, които отиваха твърде далеч в престъпването на законите? Никоя полицейска организация в света не разполагаше с времето да разследва всичко и затова използването на престъпници срещу престъпници беше най-лесният и най-евтин метод за събиране на сведения.
Обаче не биваше да се забравя едно нещо — че информаторите бяха престъпници и следователно на тях не можеше да се разчита напълно. Бяха твърде склонни да лъжат, да преувеличават и да говорят това, което според тях шефът им искаше да чуе. Така че Шабликов се отнасяше с подозрение към всичко, което говореше този престъпник.
От своя страна и Павел Петрович Клюсов изпитваше съмнения, когато си имаше работа с този корумпиран подполковник. Шабликов не беше бивш служител на КГБ, а милиционер от кариерата и не беше чак толкова умен, колкото си мислеше, но беше по-склонен от други да приема подкупи и да прави пазарлъци с тези, които преследваше. Може би на това дължеше издигането си на сравнително висок пост. За Клюсов беше ясно, че подполковникът знае как да се спазари с хора като него. Информаторът се запита дали Шабликов няма някъде банкова сметка в твърда валута. Интересно беше да разбере къде живее и каква частна кола кара той или жена му. Обаче щеше да свърши това, което му бяха наредили, защото собствената му „търговска“ дейност процъфтяваше под крилото на Шабликов. По-късно тази вечер той се канеше да пийне с Ирина Агановна, а по-късно може би да я заведе и в леглото и между другото да разбере как преживяват загубата на Овсеенко неговите… бивши… служителки.