— Да се е случило нещо важно във Вашингтон?
— Не са ме уведомявали — отвърна агентът от специалната служба за охрана.
Джексън кимна. За него се грижеха способни хора. Предполагаше, че шефът на охраната има чин капитан, а останалите вероятно са лейтенанти и той се отнасяше се с тях като такива. Бяха младоци, но ги биваше. Бяха добре обучени професионалисти, които си заслужаваха по някоя усмивка или кимване в знак на одобрение, когато си свършеха работата както трябва, а това беше почти винаги. Повечето от тях биха станали добри летци, а останалите вероятно добри моряци. Накрая колата спря при заобиколения от още охранители реактивен VC-20B в един отдалечен край на гражданското летище. Шофьорът паркира само на седем-осем метра от стълбата.
— Вие ли ще ни карате към къщи, сър? — попита шефът на охраната, подозирайки какъв ще бъде отговорът.
— Можеш да си заложиш задника, че ще е така, Сам — отвърна с усмивка шефът.
Това не се хареса на капитана от военновъздушните сили на САЩ, който беше вторият пилот на самолета, а и на подполковника, който беше командир на модифицирания „Гълфстрийм“. Вицепрезидентът обичаше при всички полети да държи кормилото, а подполковникът поемаше радиото и следеше уредите. Разбира се, през повечето време самолетът летеше на автопилот, но независимо от това дали седеше в креслото отдясно или не, Джексън държеше да бъде главният пилот по време на полет и нямаше начин да му се откаже. Резултатът от това беше, че капитанът сядаше на задната седалка, а подполковникът на тази отляво и не му оставаше нищо друго, освен да мастурбира. Голяма работа, помисли си последният, вицепрезидентът умееше да разказва забавни истории, а и беше сравнително добър при кормилото за един морски бълвоч.
— Отдясно чисто — каза след няколко минути Джексън.
— Отляво чисто — отвърна пилотът, потвърждавайки това, което му сигнализираше застаналият пред самолета регулировчик.
— Включвам първи — рече след това Джексън, а тридесет секунди по-късно добави: — Включвам втори.
Лентата от изгорели газове отзад беше равномерна.
— Изглежда добре, сър — докладва подполковникът от ВВС. Гълфстриймът имаше двигатели „Ролс Ройс Спей“ — същите, каквито някога използваше английската версия на изтребителя F-4 — „Фантом“, но по-надеждни.
— Кула, тук Еър форс две, готов за рулиране.
— Еър форс две, тук Кула, разрешено рулиране по коридор номер три.
— Роджър, Кула Еър форс две, потвърждавам рулиране по коридор три.
Джексън отпусна спирачките и самолетът потегли. Двигателите едва работеха, но въпреки това изразходваха огромно количество гориво. На самолетоносача, помисли си Джексън, има хора в яркожълти якета, за да те насочват. Тук трябва да следваш диаграмата, посочена на картата, закачена пред кормилото, за да стигнеш до желаното място, като през цялото време се оглеждаш да не би някой идиот с „Чесна“ 172 да се юрне и да ти пресече пътя като някоя бездомна котка на паркинга на супермаркет. Стигнаха края на пистата за излитане и се обърнаха, за да застанат с лице към нея.
— Кула, тук Спатия, искам разрешение за излитане — изпусна се, без да се усети, Джексън.
Последва смях.
— Еър форс две, това не ви е самолетоносачът „Ентърпрайз“ и тук ние нямаме катапулти за излитане, обаче разрешавам да потеглите, сър.
В отговора също се усети леко хихикане:
— Роджър, Кула, Еър форс две потегля.
— Вашата позивна „Спатия“ ли беше? — попита командирът на самолета, когато VC-20B се понесе по пистата.
— Лепнаха ми я още като новобранец и оттогава не ми излиза от ума. — Вицепрезидентът поклати глава. — Господи, колко време мина.
— Скорост — едно, сър — каза седналият отляво офицер от ВВС. След това добави: — Смяна на скоростта.
При втората команда Джексън изтегли назад кормилото и самолетът се отдели от земята. Подполковникът дръпна ръчката за прибиране на колесника, а Джексън размърда щурвала с около сантиметър вляво и вдясно, накланяйки леко крилата на едната и на другата страна, за да се увери, че самолетът му се подчинява. След три минути гълфстриймът беше вече на автопилот и всичките му завои, набиране на височина и хоризонтален полет на десет хиляди метра бяха предварително програмирани.
— Досадно, нали?
— Думата сигурност може да се замени и с тази, сър — отговори офицерът от ВВС.
Виж го ти, боклукът му с боклук, помисли си Джексън. Никой летец-изтребител не би изрекъл подобно нещо на глас. Откога летенето стана… е, Роби трябваше да си признае, че винаги закопчаваше безопасния колан, преди да подкара колата и никога не беше правил нещо безразсъдно, дори и с изтребител. Обаче му беше обидно, че този самолет, както почти всички от по-новите, върши толкова много от това, за което е обучен да прави сам. Можеше дори да се приземи сам… Е, и във военноморския флот самолетите на самолетоносачите имаха такива системи, но никой истински пилот от военноморската авиация не ги използваше, освен ако не му наредят, нещо, което Робърт Джеферсън Джексън винаги беше успявал да избегне. Това пътуване щеше да бъде записано в летателния дневник като време на командващ полет, обаче на практика нямаше да бъде така. Вместо него командваше един микрочип, а неговата истинска роля беше да вземе съответни мерки, ако нещо се случи. Обаче нищо не се случваше, дори и с проклетите двигатели. Някога турбореактивните двигатели издържали само девет-десет часа работа и трябвало да бъдат заменяни. Сега има двигатели „Спей“ на самолетите „Гълфстрийм“, които изкарват по дванадесет хиляди часа. Има един, който издържал тридесет хиляди часа и от „Ролс Ройс“ поискали да го откупят обратно. В замяна предлагали безплатно съвършено нов самолет, защото инженерите искали да разглобят стария, за да разберат какво точно са направили, за да издържи толкова дълго. Но както би могло да се очаква, собственикът упорито отказвал да се раздели с него. Останалите компоненти на гълфстрийма са също толкова надеждни, а електрониката в него е направо съвършена. Джексън добре съзнаваше това, докато наблюдаваше цветния екран на метеорологичния радар. В момента той бе оцветен в приятелското и успокояващо черно, което показваше, че до пристигането им във военновъздушната база Андрюс край Вашингтон вероятно ги очаква спокоен полет. Засега нямаше инструменти, които да откриват турболентността, обаче на височината, на която летяха, това се случваше твърде рядко, а и Джексън не беше от тези, на които им се гади във въздуха. Но ръката му винаги беше на сантиметри от кормилото, в случай че стане нещо неочаквано. Понякога той се надяваше наистина да се случи нещо, защото то би му дало възможност да покаже колко добър летец е… но нищо не се случваше. От младежките години, когато летеше на изтребител F-4 N-„Фантом“ и след това вече като зрял мъж на изтребителя F-14 „Томкет“, летенето се беше превърнало в нещо много рутинно. А може би така беше по-добре. По това няма спор, каза си той.