— Господин вицепрезидент? — Беше гласът на сержантката, която отговаряше за комуникациите на VC-20B.
Роби се извърна и видя, че държи лист хартия.
— Да, сержант?
— Току-що дойде спешно съобщение на принтера. — Тя протегна ръка и Роби взе листа.
— Подполковник, поемете за малко командването — каза вицепрезидентът на летеца отляво.
— Поемам командването — потвърди подполковникът, докато Роби четеше.
Беше винаги едно и също, въпреки че всъщност беше винаги различно. От външната страна на листа пишеше строго поверително. Някога Джексън много се беше впечатлил, когато разбра, че показването на лист с такъв гриф на неподходящ човек можеше да го прати направо във федералния затвор в Лийвънуърт, тъй като тогава затворът за военните моряци в Портсмут, щата Ню Хемпшир, вече беше закрит. Но сега като висш представител на властта във Вашингтон той знаеше, че може да покаже почти всичко на някой репортер от в. „Вашингтон поуст“ и нищо нямаше да му се случи. И това не беше защото стои по-високо от законите, а защото той беше един от хората, които решаваха какво означават те. Оказа се, че в конкретния случай това, което беше толкова дяволски секретно, всъщност беше съобщението, че ЦРУ не успяло да научи абсолютно нищо ново за възможния опит да се посегне върху живота на руския шпионски бос, а това от своя страна означаваше, че и никой друг във Вашингтон не знае нещо повече…
3.
Проблемите на богатите
Проблемът беше свързан с търговията, т.е. не беше от предпочитаните от президента. Но стигнал до това ниво, всеки въпрос получаваше достатъчно изкривявания, така че дори тези, с които си мислиш, че си запознат, в най-добрия случай изглеждаха твърде странно, а в най-лошия — чужди и непонятни.
— Джордж? — каза Райън на своя министър на финансите Джордж Уинстън.
— Да, господин през…
— По дяволите, Джордж! — В яда си президентът за малко щеше да разсипе кафето си.
— Добре де, добре — съгласи се министърът на финансите. — Трудно е да стане тази работа… Джак. — Президентските официалности бяха омръзнали на Райън и той беше въвел правилото, че тук, в Овалния кабинет, името му е Джак поне за хората от най-вътрешния кръг, към който принадлежеше и Уинстън. На няколко пъти Райън се беше пошегувал, че когато напусне този мраморен затвор, може да се наложи да се върне обратно в Ню Йорк, за да работи на „Уолстрийт“ за Търговеца, както наричаха в службата за охрана министъра на финансите, и да си разменят ролите. След като напуснеше президентството, нещо, за което, както се говореше, Джак се молеше горещо на Бога всяка нощ, щеше да се наложи да си намери някъде добре платена работа, а търговията беше добро място за тази цел. Уинстън си припомни, че Райън беше показал редки способности в това отношение. Последната му такава проява беше една калифорнийска фирма, която се казваше „Силиконовата академия“ — една от многото компютърни компании, но единствената, към която Райън беше проявил интерес. Той така умело беше помогнал на тази фирма да се утвърди на пазара, че стойността на личните му акции в САЛК — нейният символ на борсата — сега се оценяваше на осемдесет милиона долара и Райън се превърна в най-богатия американски президент в историята. Това беше нещо, за което отличаващият се с остър политически нюх шеф на президентската канцелария Арнолд ван Дам не говореше пред представителите на медиите, които по принцип гледаха на всеки богат човек като на разбойнически главатар с изключение, разбира се, на собствениците на вестници и на телевизионни компании, които без съмнение бяха най-почтените граждани. Забележителното е, че това не беше много известно и сред твърде затвореното общество на големите акули на „Уолстрийт“. Ако някога му се наложеше да се върне там, престижът на Райън щеше да бъде достатъчен да му спечели пари, както си лежи в леглото у дома. При това, както самият Уинстън не криеше, тези пари бяха спечелени от Райън по честен начин, каквото и да биха си помислили онези хрътки от средствата за информация.