— Китай ли е? — попита Джак.
— Да, шефе — потвърди Уинстън и кимна с глава. „Шефе“ беше обръщение, което Райън можеше да преглътне, още повече, че в службата за охрана, която беше част от Министерството на финансите на Уинстън, помежду си също го употребяваха, когато ставаше дума за човека, когото се бяха заклели, че ще защитават. — Имат малък проблем с ликвидностите и се опитват да го разрешат чрез нас.
— Колко малък? — попита президентът на Съединените щати.
— Ами изглежда, че ще е някъде около седемдесет милиарда долара.
— Това са, както казваме, истински пари, нали така?
Джордж Уинстън кимна.
— Всичко, което започва с буквата „М“, е достатъчно истинско и това е малко по-добре, отколкото шест „М“ на месец.
— За какво им трябват?
— Не е напълно ясно, но голяма част от тях вероятно ще бъдат за военни цели. Сега онези от френската оръжейна промишленост са много стиснати, след като британците развалиха сделката с реактивните двигатели от „Ролс Ройс“.
Президентът кимна и погледна записките пред себе си.
— Да, Базил разубедил министър-председателя да не сключва сделката. — Ставаше дума за сър Базил Чарлстън, шеф на британското разузнаване, понякога (погрешно) наричано МИ-6. Базил беше стар приятел на Райън още от времето, когато той беше в ЦРУ. — Това беше твърде добър ход.
— Да, но нашите приятели в Париж, изглежда, не са на това мнение.
— Нещо типично за тях — съгласи се Райън. Двойният стандарт беше нещо типично при работата с французите. За някои неща те не се проявяваха като истински съюзници, а за други постъпваха точно така. Райън трудно определяше логиката, по която французите сменяха позицията си. — В края на краищата нали затова имам Държавен департамент… Значи според теб Китайската народна република отново укрепва въоръжените си сили?
— Има нещо такова, но, изглежда, не се отнася до военния й флот, което донякъде успокоява нашите приятели от Тайван.
Това беше една от външнополитическите инициативи на президента Райън след края на въоръжената конфронтация с несъществуващата вече Обединена ислямска република, която сега отново беше разделена на държавите Иран и Ирак. Поне засега отношенията между тях бяха мирни. Истинската причина за признаването на Тайван никога не беше станала публично достояние. За Райън и неговия държавен секретар Скот Адлер беше станало ясно, че Китайската народна република има пръст във втората война в Персийския залив, а вероятно и в конфликта с Япония преди това. Каква беше истинската причина? Някои хора от ЦРУ бяха на мнение, че Китай е хвърлил око на богатите минерални ресурси на Източен Сибир. На тази мисъл навеждаха засичанията на телефонни разговори и достъпа до електронната поща на японските индустриалци, които успяха да променят дотолкова външнополитическия курс на страната си, че да се стигне до не съвсем открит сблъсък с Америка. Те говореха за Сибир като за „Северния ресурсен район“, връщайки се към времето, когато едно предишно поколение японски стратези наричаше Южна Азия „Южния ресурсен район“. Това беше част от друг конфликт, известен в историята като Втората световна война. Райън и Адлер бяха единодушни, че на тази задкулисна игра на Китайската народна република трябва да се отговори с контрамерки, а освен това тайванската Република Китай беше демокрация с правителство, избрано от народа на този остров, а това беше нещо, което Америка трябваше да уважава.