— Би било по-добре, ако бяха започнали да укрепват военноморския си флот и да заплашат Тайван. Ние сме в по-добра позиция да се противопоставим на това, отколкото на…
— Така ли мислиш? — прекъсна го министърът на финансите.
— Руснаците си го мислят — каза Джак.
— Тогава защо руснаците продават на китайците толкова много военна техника? — настоя Уинстън. — Няма логика!
— Джордж, няма такова правило, че всичко в света трябва да се подчинява на логиката. — Беше един от любимите афоризми на Райън. — Това е едно от нещата, които се научават в разузнаването. Отгатни кой е бил най-големият търговски партньор на Германия през 1938 година?
Министърът се подготви за удара още преди да е нанесен.
— Франция?
— Правилно — кимна Райън. — След това през 1941–1942 германците имаха оживена търговия с руснаците. Обаче и тогава това не помогна.
— А всички твърдят, че търговията спомага за поддържане на по-добри отношения между държавите — отбеляза министърът.
— Между народите може би. Но не забравяй, че правителствата се ръководят повече от интереси, отколкото от принципи… поне по-примитивните, онези, които все още не са стигнали до друго убеждение.
— Като например Китайската народна република.
Този път беше ред на Райън да кимне с глава.
— Да, Джордж, като онези копеленца в Пекин. Те управляват държава от един милиард души, обаче го правят така, като че са новопоявил се Калигула. Никой никога не им е казвал, че техен дълг е да се грижат за интересите на народа, който управляват. Е, може би това последното не е съвсем вярно — допусна в изблик на щедрост Райън. — Те взеха този голям и перфектен като теория модел, създаден от Карл Маркс и доусъвършенстван от Ленин, и го приложиха в страната си чрез оня трътлест тип с перверзни сексуални наклонности Мао.
— Перверзни?
— Ами, да — повтори Райън — Сведенията за това са в Ленгли. Мао е обичал девственици, и то колкото може по-млади. Може би му е харесвало да вижда страха в техните малки момински очички, поне така мисли един консултант-психиатър. Харесвало му е да изнасилва не толкова заради секса, колкото като проява на могъществото си. Предполагам, че би могло да е дори и по-лошо. Поне са били момичета — отбеляза Райън. — Исторически погледнато, техните схващания за тези неща са били винаги по-либерални от нашите. — Той поклати глава. — Би трябвало да видиш справките, които получавам преди посещението на някоя чуждестранна знаменитост, и да видиш какво знаем за личните им навици.
— А дали трябва да знам? — попита с усмивка министърът.
Президентът се намръщи.
— Вероятно не. Понякога и на мен ми се иска да не ми дават тези неща. Предлагаш им да седнат тук, в този кабинет, те се държат очарователно и делово, а през цялото време гледаш да откриеш в тях я рога, я копита. — Това, разбира се, ти пречи да се концентрираш, но общото мнение е, че както при големи залози на покер колкото повече знаеш за онзи, който стои срещу теб, толкова по-добре, дори това да те кара да повърнеш точно по време на церемонията по посрещането на южната поляна пред Белия дом. Обаче това е да си президент, напомни на себе си Райън. А хората се бият като тигри, за да се докопат до поста. И сигурно пак ще го сторят, каза си президентът на Съединените щати, когато си отида. Така че твоята работа, Джак, е да защитаваш страната си от онзи плъх, който иска да се добере до мястото, където се пази най-хубавото сирене. Райън отново поклати глава. Толкова много съмнения. Въпросът не беше в това, че те никога не изчезваха напълно. Тъкмо обратното, през цялото време ставаха все по-големи. Странното беше, че той разбираше мотивите на всяка своя най-малка стъпка, довела го до този кабинет, но въпреки това по няколко пъти на час се питаше как, по дяволите, се озовах на това място… и как ще се измъкна оттук. Нищо не го оправдаваше. Сам се беше кандидатирал за президентския пост, ако можеше да се каже така (Арни ван Дам например не би заявил подобно нещо), но отговаряше на всички конституционни изисквания — факт, с който беше съгласен всеки юрист в страната и който се изтъкваше до втръсване от всяка по-голяма телевизионна компания. Тогава не гледах много телевизия, спомни си Джак. Обаче нещата се свеждаха до едно нещо: Много често хората, с които си имаше работа като президент, бяха от онези, които никога не би поканил на гости вкъщи по собствена воля. Това нямаше нищо общо например с липсата на обноски или на личен чар. Точно обратното: те ги имаха в изобилие. Едно от нещата, които Арни беше казал на Джак още в един по-ранен етап, беше, че главното изискване за влизане в политиката е способността да бъдеш любезен с хора, които презираш, и да правиш бизнес с тях, като че ли са ти най-близки приятели.