Президентът сви рамене, без да крие, че отговорът го затруднява.
— Защото все още не ми се е предоставяла подобна възможност, а преди мен прекалено много хора в този град просто искаха да им целуват колективните задници.
— От такова нещо ти остава лош вкус в устата, господин президент.
— Възможно е — съгласи се Джак. — Добре, поговори по въпроса със Скот Адлер. Всички посланици работят за него.
— Кой е в Пекин?
— Карл Хич. Дипломат от кариерата, който наближава шестдесетте. Предполага се, че е много добър, а и това ще е последното му назначение.
— Е, нещо като отплата за палтата, които е държал на разни хора през всичките години.
Райън кимна.
— Нещо такова, предполагам. Не съм съвсем сигурен. Не съм много запознат как са тези неща в работите на Държавния департамент. — Въздържа се да добави, че в ЦРУ те бяха по-лоши.
Този кабинет е много по-хубав, каза си Бърт Манкузо. А и пагоните на бялата му лятна униформа сега бяха малко по-тежки с четирите звезди, вместо с двете, които беше успял да получи като командващ тихоокеанския подводен флот. Но това беше всичко. Адмирал Дейв Сийтън беше назначен за командващ военноморските операции и президентът (или някой негов приближен) беше решил, че Манкузо е човекът, подходящ за командващ въоръжените сили в района на Тихия океан. Така че сега той работеше в същия кабинет, обитаван някога от Честър Нимиц и други добри, а някои и блестящи офицери. От дните, когато беше обикновен курсант във военноморската академия в Анаполис, до онези много години наред, които прекара като действащ военноморски офицер, беше изминало много време. Особено пък като се има предвид, че след това само веднъж беше командвал кораб в открито море, американската подводница „Далас“, въпреки че щеше да запомни това пътуване с двете мисии, с които беше натоварен и за които все още не можеше да говори пред никого. Това, че някога беше служил за кратко време на един и същи кораб с президента, изглежда, не беше навредило много на кариерата му.
С новия пост му дадоха луксозна държавна къща и значителен брой моряци и офицери, които да се грижат за него и съпругата му — всичките му синове бяха в колежи, — както и полагащите му се шофьори, официални коли, а и въоръжени бодигардове. Като шеф на тихоокеанското военно командване сега Манкузо докладваше директно на министъра на отбраната Антъни Бретано, който от своя страна докладваше директно на президента Райън. Манкузо получи и някои нови придобивки. Сега той имаше директен достъп до всякакви сведения на разузнаването, включително до най-секретните, до източниците и методите за тяхното получаване. Знаеше откъде е дошла информацията и по какъв начин е била получена, защото като човека на Америка, отговарящ за една четвърт от земното кълбо, трябваше да бъде запознат с всичко, за да може да дава съвети на министъра на отбраната, който от своя страна запознаваше президента със становището, намеренията и желанията на шефа на тихоокеанското военно командване.
В Тихия океан, изглежда, всичко е наред, си каза Манкузо, след като се запозна с първата сутрешна сводка на разузнаването. Разбира се, не винаги беше така, включително и неотдавна, когато той трябваше да се справя със сравнително голям конфликт с японците — в цивилизования речник думата „война“ вече не се използваше много често. Това беше довело до загуба на две от неговите ядрени подводници, които според Манкузо бяха унищожени чрез измама и предателство, въпреки че някой по-обективен наблюдател би определил като ефикасна и умела тактиката, приложена от противника.
До неотдавна той беше уведомяван за местоположението и действията само на своите различни видове подводници, но сега му се докладваше и за неговите самолетоносачи, разрушители, крайцери и снабдителни кораби, плюс сведения за морската пехота и дори за сухопътните и военновъздушните сили, за които, технически погледнато, също отговаряше като шеф на тихоокеанското военно командване. Всичко това означаваше, че трябваше да изпие три чаши кафе, докато се запознае със сутрешната сводка на разузнаването, което го караше накрая да погледне с нетърпение към своя помощник, който беше на няколко метра от бюрото му. По дяволите, неговият координатор за разузнаването, на когото викаха О-2, беше с една генералска звезда и имаше задължението да прави обобщения, отнасящи се и до другите родове войски, а на всичко отгоре ги правеше добре. Този бригаден генерал се казваше Майк Лар и паралелно с другите задачи, които изпълняваше, беше учил военни науки в академията „Уест Пойнт“. Съобразяването с политическите фактори беше нов елемент в кариерата на Манкузо и той дойде с разширяването на пълномощията му като командващ. Разбира се, шефът на тихоокеанското военно командване получаваше своето „обобщение“, а и теоретически беше запознат със състоянието и възможностите на другите родове войски. Но това не беше достатъчно, за да изпълнява добре задължението си като командващ и да може по-професионално да се възползва от тези войски. Разбира се, той винаги можеше да разчита на съветите на подчинените му командващи, обаче постът му изискваше да знае нещо повече, а не само да задава въпроси. За Манкузо това означаваше, че трябва да отиде лично на съответните места и да поизцапа униформата си, за да има по-конкретна представа за всичко. Защото това бяха местата в поверения му район, където младите хора, изпратени там, можеха да пролеят кръвта си, ако той не си гледаше добре работата.