Експедицията беше съвместно начинание на компанията „Атлантик Ричфийлд“, „Бритиш петролиум“ и най-голяма руска фирма за търсене на петрол. Последната имаше най-голям опит, но беше най-зле технически оборудвана и използваше най-примитивните методи. Това не означаваше, че руските участници не ги бива. Напротив, двама от тях бяха талантливи геолози с теоретични виждания, които впечатлиха техните американски и британски колеги. Те схванаха почти толкова бързо предимствата на най-новата техника за търсене на петрол, колкото и инженерите, които я бяха създали.
От дълго време беше известно, че тази част на Източен Сибир е геологичен близнак на северния склон на Аляска и Северна Канада, който беше превърнат от страните, в които се намира, в огромни полета за добив на петрол. Докарването на подходяща техника в района, с помощта на която да се види дали тази прилика не е само повърхностна, беше трудна работа. Извозването й до определените места беше един малък кошмар. Специалните камиони бяха транспортирани с влак от пристанището на Владивосток до югоизточната част на Сибир, защото бяха прекалено тежки, за да бъдат качени на самолети. След това измина месец, докато минат с тях през силно пресечен терен северно от Магдагачи, после през Аим и Уст Майя, за да започнат най-после работа източно от Казачее.
Обаче това, което откриха, направо ги изуми. В Колима цялото протежение на река Яна от Казачее до Колимская беше петролно находище, което можеше да съперничи на Персийския залив. Техниката в специалните камиони и портативните компютри за сеизмично наблюдение в самоходите бяха показали изумително изобилие на вериги от подземни сводове, някои само на около 600–700 метра дълбочина, едва на десетина метра вертикално надолу от вечно замръзналия слой. Пробиването на сонди през този пласт нямаше да бъде по-трудно, отколкото да разсечеш сватбена торта с кавалерийска сабя. Капацитетът на находището не можеше да се определи със сигурност, без да се пробият пробни кладенци. Съдейки по размерите на петролното поле, главният инженер на американците предположи, че може би щеше да се наложи да се пробият стотина такива кладенеца, но никой професионалист от този бранш не беше виждал досега такова огромно и многообещаващо естествено находище на петрол. Разбира се, проблемите, свързани с експлоатацията му, нямаше да се малки. Като изключим Антарктика, на планетата нямаше друго място с по-неблагоприятен климат. Монтирането на съоръженията за добив на петрол тук щеше да отнеме години многоетапно инвестиране, строеж на летища и вероятно изграждането на пристанища за товарните кораби, защото само чрез тях можеше да се достави тежката техника. При това изграждането на петролопровода, необходим за доставката на петрола до пазарите, според американците вероятно през Владивосток, можеше да стане само през кратките летни месеци. Руснаците можеха да го продават оттам и супертанкерите или по-точно много големите VLSS и ултраголемите ULSS щяха да го пренесат през Пасифика може би до Япония, до Америка или до някъде другаде. От тези получатели щеше да потече твърда валута. Щяха да изминат още много години, докато Русия изгради необходимата инфраструктура, която би направила възможно доставката на този петрол за нейната индустрия и за собствените й потребители, но парите от продажбата на сибирския петрол могат да бъдат използвани за покупка на петрол от други места, от които той би могъл да бъде доставен по-лесно до руските пристанища и оттам да бъде пуснат в съществуващите руски петролопроводи. Естествено, разликата в разходите между това да продаваш и да купуваш петрол или да построиш гигантски, при това невероятно скъп петролопровод едва ли щеше да има решаващо значение в случая, защото подобни решения се вземат по-скоро от политически, отколкото от икономически съображения.