— Значи трябва да измислим как да ги унищожим възможно най-рано. Имаме подразделения за електронно разузнаване. Нека те локализират тези китайски радари и ще ги неутрализираме с наши ракети — каза Бондаренко и се обърна към Команов. — Продължете, старши лейтенант. Разкажете ми за китайската пехота.
— Не са страхливци, другарю генерал. Не се плашат от огъня и се държат както трябва под обстрел. Надъхани са. Моята позиция и тази до мен поразиха поне двеста души от техните, но те не се отказаха и продължиха да настъпват. Бойният им дух е висок, координацията им е добра като на футболен отбор. Реагират бързо и адекватно. Трябва да кажа, че насочиха артилерията си много умело.
— Батареите им са били вече готови, старши лейтенант, готови и са чакали — каза Алиев на младшия офицер. — Винаги е по-добре, ако се движиш по предварително изготвен сценарий. Нещо друго?
— Не видяхме нито един танк. Принудиха ни да напуснем позицията си, преди да са завършили понтонните мостове. Пехотата им изглеждаше добре подготвена, добре обучена и мотивирана за настъпление. Не забелязах дори следа от гъвкаво мислене, но всъщност аз и не успях да видя много. Както отбелязахте обаче, всичко бе планирано предварително и добре отработено.
— Това е типично за китайците. Те казват на хората си доста неща за предстоящите операции предварително. Схващанията им за секретност доста се различават от нашите — каза Алиев. — Може би това допринася за солидарността на бойното поле.
— Нещата търпят развитие, Андрей. Една армия се оценява по това, как действа, когато нещата тръгнат зле. Така или иначе досега не сме видели това — каза Бондаренко.
„Дали наистина ще го видим“, замисли се той, но веднага поклати глава. Не трябваше да допуска подобни мисли. Как хората му щяха да вярват в успеха, ако самият той не вярваше?
— Какво ще кажете за хората си, Валерий Михайлович? Как се биха?
— Бихме се, другарю генерал — разпалено увери Команов своя главнокомандващ. — Убихме двеста и щяхме да убием много повече, ако имахме малко артилерийска поддръжка.
— Хората ти ще се бият ли отново? — попита Алиев.
— Мамка му, да! — изръмжа Команов. — Тези малки копелета нахлуват в страната ни. Само ни дайте подходящо оръжие и ще ги избием всичките!
— Завършил си танково училище, нали?
Команов се изпъна като кадет.
— Тъй вярно, другарю генерал. Завърших осми в курса си.
— Дай му една рота от „Бояр“ — обърна се генералът към Алиев. — Не ни достигат офицери.
Генерал-майор Мариън Дигс бе в третата влакова композиция, която потегли от Берлин. Това не бе по негово желание, просто така се стекоха обстоятелствата. Движеше се тридесет минути след разузнавателния батальон на Анжело Гуисти. Руснаците придвижваха композициите толкова близо една след друга, колкото позволяваха изискванията за сигурност, като понякога дори ги нарушаваха. Важното бе, че руската железопътна мрежа бе изцяло електрифицирана, благодарение на което влаковете се движеха бързо извън гарите и участъците с повреди по линията.
Дигс бе израснал в Чикаго. Баща му бе шафнер във влака „Гранд Чийф“ между Чикаго и Лос Анджелис до закриването на линията през 70-те години. После учудващо стана машинист. Мариън си спомни как пътуваше с него като малко момче. Харесваше му чувството, че контролира с ръцете си толкова тежка машина, и когато постъпи в „Уест Пойнт“, реши да стане танкист, по възможност разузнавач. Сега вече контролираше много тежки машини.
Това бе първото му идване в Русия. През първата половина на кариерата си в армията той едва ли бе предполагал, че това ще се случи. Тогава единствените руснаци, които бе виждал, бяха от Първа гвардейска танкова и Трета ударна армия, които по онова време бяха дислоцирани в Източна Германия, готови за малка разходка до Париж, според опасенията на НАТО.
Сега това бе минало. Русия вече бе част от НАТО, макар за мнозина това да изглеждаше като епизод от научнофантастичен филм. Въпреки всичко то бе факт и никой не можеше да го отрече. През прозореца на купето си той виждаше заоблените кубета на руските православни църкви, онези, които Сталин очевидно не бе успял да срути. Разпределителните гари му бяха до болка познати. Те никога не представляваха шедьоври на архитектурното изкуство или на градското планиране и изглеждаха също като мрачните товарни гари в Чикаго или във всеки друг американски град. Не, само гарите, които децата строяха под коледните си елхи, бяха красиви. Тук обаче не се виждаха коледни елхи. Влакът бавно спря, вероятно чакаше сигнал да продължи… не, това, изглежда, бе някакъв военен терминал. Отдясно се виждаха руски танкове и високи бетонни рампи. Руснаците сигурно са построили това съоръжение, за да товарят собствената си верижна техника за транспортиране на запад, реши Дигс.