— Как стои въпросът с цивилните?
— Напускат градовете по линията на китайското настъпление, доколкото могат, предимно с леки коли и автобуси. Части на военната ни милиция се опитват да създадат някаква организация. Досега нищо не е попречило на евакуацията — каза Толкунов. — Вижте, от данните на разузнаването досега можем да предположим, че ще подминат Белогорск — дозорните им разузнавателни единици преминаха източно от града.
— Добър ход, нали? — отбеляза Бондаренко. — Реалната им цел се намира далеч на север. Защо да губят време за други неща? Те не искат земя. Не искат хора. Искат нефт и злато. Няма да улеснят задачата си, като пленяват цивилни. Ако бях на мястото на този Пън, щях да се притеснявам за дълбочината на настъплението си на север. Дори без съпротива естествените прегради са доста сериозни и охраната на настъплението му ще бъде кошмарен проблем — главнокомандващият замълча. Защо изпитваше съчувствие към този варварин? Задачата му бе да убие китайския генерал и неговите хора. Само че как? Ако дори настъплението толкова на север бе проблем, а то беше, то колко по-трудно щеше да бъде да нанася удари на същия терен, и то с по-слабо подготвени формации? И двете страни срещаха тактически проблеми, каквито хората в тази професия мразеха.
— Генерал Бондаренко? — попита някой с чуждестранен акцент.
— Да? — той се обърна, за да види мъж в униформа на американските ВВС.
— Сър, аз съм майор Дан Тъкър. Току-що пристигнах с апаратурата, която ще предава информацията от безпилотните ни разузнавателни самолети. Къде искате да я инсталирам, сър?
— Полковник Толкунов? Майоре, това е началникът на разузнаването ми.
— Колко време ще отнеме инсталирането?
Американецът остана доволен, че английският на Толкунов бе по-добър от собствения му руски.
— По-малко от час, сър.
— Оттук — началникът на разузнавателния отдел го поведе навън. — Добри ли са камерите ви?
— Полковник, когато някой излезе да се изпикае, можете да видите колко голяма му е онази работа.
Толкунов предположи, че това е типичното американско самохвалство, но все пак се замисли.
Капитан Фьодор Илич Александров командваше разузнавателната рота на 265-а мотострелкова дивизия. По принцип дивизията трябваше да разполага с цял батальон за тази цел, но засега това бяха възможностите й — осем от новите разузнавателни верижни машини. Тя бе усъвършенстван вариант на стандартните БМП, с подобрени динамични характеристики — по-надеждни двигател и трансмисионна част, както и най-доброто радиооборудване, което се произвеждаше в Русия. Капитанът докладваше директно на своя дивизионен командир, а както се и оказа, на началника на разузнавателния отдел на ТВД, някой си полковник Толкунов. Този тип, с изненада установи Александров, бе изключително загрижен за личната му сигурност. Той постоянно настояваше дозорът да се движи близо до противника, но не толкова, че да бъде забелязан, и ги предупреждаваше в никакъв случай да не влизат в бой. Задачата му, повтаряше Толкунов най-малко веднъж на два часа през последния ден, бе да остане жив и да държи под око настъпващите китайски части. Не му разрешаваха дори да развали прическите на симпатичните малки китайчета, задачата му бе просто да стои толкова наблизо, че ако случайно някой от противниковите войници започне да бълнува насън, да може да запише името на гаджето, което въпросният боец люби в съня си.
Александров бе млад капитан, едва на двадесет и осем, и изглеждаше много добре. Той бягаше за лично удоволствие и постоянно повтаряше на хората си, че бягането е най-доброто упражнение за един войник, особено ако е разузнавач. Разчетът на всяка от машините включваше механик-водач, мерач и радиооператор, както и трима пехотинци, които Александров лично бе обучил да бъдат невидими.
Задачата им бе през половината от времето да се движат извън машината, обикновено на километър или повече преди китайците, да се крият между дърветата или зад леките неравности, които предлагаше теренът и да изпращат обратно едносрични коментари на видяното по преносимите си радиостанции, произведени в Япония. Мъжете се придвижваха с лекота, тъй като носеха единствено автоматите си и по два резервни пълнителя, защото се предполагаше, че никой няма да ги чуе или да ги види. Истината бе, че Александров би предпочел да ги изпрати невъоръжени, за да не се изкушат и да застрелят някого, водени от патриотичен гняв. Така или иначе никой войник не би приел да замине невъоръжен на бойното поле и той трябваше да се задоволи с издаването на заповед да тръгват на задача със спуснат предпазител и без патрон в цевта. Капитанът обикновено излизаше с хората си, а машините чакаха скрити между дърветата на около триста метра по-назад.