През последните двадесет и четири часа руснаците бяха станали много близки с китайските си противници. Последните бяха също добре обучени и мотивирани разузнавачи и вършеха добре работата си, или поне така изглеждаше. Те също като руските си колеги през повечето време се движеха пеша, на известно разстояние пред машините си, криеха се между дърветата и бавно се придвижваха на север, оглеждайки се за сили на противника. Руснаците дори бяха дали имена на някои от тях.
— Градинарят е — каза сержант Буйков. Въпросният мъж обичаше да докосва дърветата и храстите и ги разглеждаше, сякаш ги изследваше, за да пише научни публикации за тях. Градинарят бе нисък, слаб и жилав и приличаше на руснаците на дванадесетгодишно момче. Изглеждаше доста компетентен в действията си — носеше автомата на гърба и често използваше бинокъла. Той бе лейтенант от китайската армия, ако се съдеше по пагоните му, вероятно командир на разузнавателния им взвод. Действаше хората си много, но често самият той вървеше отпред. Явно бе доста съвестен.
„Значи точно той трябва да бъде убит пръв“, помисли си Александров. Бойната машина разполагаше с отлично 30-милиметрово оръдие, което можеше да превърне градинаря в тор за почвата от около хиляда метра и дори повече, но капитан Александров бе забранил това за жалост, помисли си Буйков. Той бе родом от този край и като младеж често ходеше с баща си, който бе дървосекач, на лов в гората.
— Наистина трябва да го убием — тихо каза той.
— Борис Евгениевич, нима искаш да предупредиш врага за присъствието ни? — обърна се Александров към сержанта.
— Съвсем не, другарю капитан, но ловният сезон е…
— … закрит, сержант. Сезонът е закрит и освен това този човек не е вълк, който можеш да застреляш за свое собствено удоволствие и… залегни! — заповяда Александров. Градинарят гледаше в тяхната посока през бинокъла си. Лицата им бяха боядисани в камуфлажни цветове, а от маскировъчните им униформи стърчаха клони, които накъсваха силуетите, но капитанът не искаше да поема излишни рискове. — Скоро ще започнат придвижването. Връщаме се към машината.
Най-трудната част от задачата им бе да заличават следите от веригите на бронетранспортьора, за да не ги забележат китайците. Александров бе „обсъдил“ този въпрос с водачите, като заплаши, че ще застреля всеки, който остави следа. (Знаеше, че не може да направи това, разбира се, но хората му не бяха съвсем сигурни.) Машините бяха оборудвани и с усъвършенствани ауспуси, които намаляваха шума. Понякога конструкторите на руска военна техника си вършеха работата добре и сега случаят бе точно такъв. Освен това хората на Александров не запускаха машините си, преди китайците да сторят това. Капитанът вдигна поглед. Градинарят махна с ръка към хората си. Жестът, както бяха разбрали от досегашния си опит, означаваше, че им нарежда да придвижат машините напред. Правеха поредния бърз скок, за да заемат позиция за наблюдение на местността и прикритие за следващия ход, в случай че възникнат проблеми. Александров не смяташе да им създава проблеми, но те, разбира се, нямаше как да знаят това. Той бе изненадан, че китайският взвод продължава да се придвижва бавно и изключително внимателно вече втори ден. Все още не се бяха отпуснали. Очакваше от тях точно това, но очевидно китайците бяха по-добре обучени, отколкото предполагаше, и явно следваха стриктно инструкциите си. Значи и той трябваше да прави същото.
— Тръгваме ли, другарю капитан? — попита Буйков.
— Не, засега ще останем тук и ще гледаме. Те трябва да се спрат на онзи нисък хълм с дърварския път. Искам да разбера доколко действията им са предсказуеми, Борис Евгениевич — той натисна бутона на портативната радиостанция. — Приведете се в готовност. Те отново се придвижват.
Отговорът бе тихо прещракване от натискане и отпускане на бутона. Добре, хората му бяха научили урока за спазване на радиодисциплината. Вторият ешелон от китайски верижни машини тръгна бавно със скорост около десет километра в час по продължение на просеката в гората. Интересно, помисли си Александров, те не навлизаха много навътре в горите. Не повече от двеста-триста метра. Изведнъж той замря. Над него имаше вертолет. Бронетранспортьорът му се бе върнал в гората и както всеки път, още щом спреше, хората му го покриваха с камуфлажната мрежа. Те бяха добре обучени. Той постоянно им повтаряше, че не трябва да оставят следи, ако искат да оцелеят. Хеликоптерът не бе шедьовър на военната техника, но все пак носеше ракети, а бронята на бронетранспортьора не бе чак толкова дебела.