— А почивката на екипажа? — попита Джексън.
— Какво? — вдигна поглед Райън.
— Това е флотско заяждане, Джак. Във военновъздушните сили си имат синдикални правила, които определят колко време могат да летят. Никога не сме имали такова нещо по самолетоносачите — обясни Роби. — В С-5 има специален отсек, в който хората могат да спят. Просто се пошегувах.
Вицепрезидентът не се извиняваше. Беше късно, всъщност по-скоро беше рано сутринта и никой в Белия дом не бе спал кой знае колко.
Райън се нуждаеше от цигара, за да понамали стреса, но Елън Съмтър си бе у дома, в леглото, а никой друг от дежурните в Белия дом не бе пушач, поне доколкото той знаеше. Президентът разтърка лицето си с ръце и погледна към часовника. Трябваше да поспи.
— Късно е, Зайо — каза Мери Пат на съпруга си.
— Ако не ми беше казала, нямаше да разбера. Дали затова ми се затварят очите?
В действителност нямаше причина да бъдат тук. ЦРУ нямаше кой знае какви ресурси в КНР. Всъщност Зорге бе единственият им ценен агент там. Другите две организации от разузнавателната общност — Разузнавателното управление към Министерство на отбраната и Агенцията за национална сигурност, всяка от които бе по-голяма от ЦРУ, също не получаваха някаква полезна информация оттам, въпреки че АНС се опитваше да се включи към китайските комуникаци. Те дори подслушваха клетъчните телефони с мрежата си от разузнавателни спътници на геостационарна орбита, записваха целия „улов“ със системата „Ешелон“ и „ударите“ бяха предавани на експерти по лингвистика за пълен превод и оценка. Така получаваха някаква информация, но тя не бе кой знае колко ценна. Зорге бе скъпоценният камък в колекцията от минерали, така че Едуард и Мери Пат Фоли винаги оставаха в Управлението до късно, за да чакат поредните записки в личния дневник на министър Фан. Китайското Политбюро заседаваше ежедневно и Фан проявяваше изключителна прилежност в записването на събитията от деня, а освен това обичаше да се възползва от чисто физическите качества на своите служителки. Те успяваха да извлекат информация дори от сравнително по-нередовните записки на Цвъркач, която споделяше с компютъра предимно впечатленията си от сексуалните умения на министъра, понякога достатъчно откровени, за да накарат Мери Пат да се изчерви. Работата на офицер от разузнаването често включваше платено воайорство. Психоаналитиците превръщаха скверностите в нещо, вероятно бе сравнително точен личностен портрет, но за тях прочетеното означаваше, че Фан е просто един стар мръсник, който по стечение на обстоятелствата притежава твърде голяма политическа власт.
— Най-малко още три часа — каза директорът на ЦРУ.
— Да — съгласи се съпругата му.
— Знаеш ли какво… — започна Ед Фоли, стана от дивана, махна възглавниците и започна да разпъва сгъваемото легло вътре. То бе горе-долу достатъчно широко за двама души.
— Когато персоналът види това, ще се чуди дали изобщо сме спали тази нощ.
— Скъпа, имам главоболие — каза директорът на ЦРУ.
54.
Сондиране и натиск
По-голямата част от живота в армията се подчинява на законите на Паркинсън и по-точно на онзи, според който всяка работа неизбежно се разраства, за да запълни времето, определено за нейното изпълнение. В конкретния случай полковник Дик Бойл пристигна с първия С-5B „Галъкси“, който веднага след като изрулира до стоянката, отвори носа си, за да разтовари първия от трите хеликоптера UH-60A „Блекхоук“. Също толкова експедитивно екипажите им ги избутаха до една от свободните рампи, разгърнаха перките на ротора, провериха дали са застопорени надеждно и подготвиха машината за полет след рутинните проверки. През това време С-5B презареди резервоарите си и излетя, за да освободи място за следващия „Галъкси“, който пък транспортираше щурмови хеликоптери АН-64 „Апач“, този път комплектовани с бойни оръжия и всичко останало, необходимо за изпълнение на истински мисии срещу реален противник.
Полковник Бойл уплътняваше времето си, като наблюдаваше всичко това, макар да знаеше, че подчинените му ще свършат работата си толкова добре, колкото бе възможно някой да я свърши, и то независимо от това дали ги гледа и ги навиква или не. Това, което той в действителност искаше да направи, бе веднага да отлети до мястото, където се намираха Дигс и щабът му. Въпреки това успя да устои на изкушението, защото по някаква причина считаше, че е длъжен да надзирава хората, които лично бе обучил да си вършат работата без надзор. Това продължи три часа, докато полковникът най-сетне не осъзна логическото противоречие в ситуацията и не реши да действа като командир, а не като надзирател в супермаркет, при което отлетя за Хабаровск. Полетът бе сравнително лек. Този път Бойл се зарадва на ниската облачност, тъй като наоколо би трябвало да има изтребители, част от които можеше да се окажат вражески. Навигационната система GPS го отведе до крайната цел на пътуването му, която се оказа бетонна площадка за кацане на хеликоптери, обградена от войници. Те носеха „вражески“ униформи — мисловна нагласа, с която Бойл знаеше, че трябва да се пребори. Един от тях го съпроводи до някаква сграда, която вероятно въплътяваше руската представа за щабквартира. Така и се оказа.