— Дик, ела насам — извика генерал Дигс. Командирът на хеликоптерната бригада се приближи към него и отдаде чест.
— Добре дошъл в Сибир, Дик — поздрави го Мариън Дигс.
— Благодаря, сър. Каква е ситуацията?
— Интересна — отвърна генералът. — Това е генерал Бондаренко. Той е главнокомандващ на театъра на военни действия.
Бойл отново отдаде чест.
— Генадий, това е полковник Бойл, командир на авиационната ми бригада. Доста добър е.
— Каква е ситуацията във въздуха, сър? — обърна се Бойл към Дигс.
— Засега военновъздушните сили се справят с изтребителите им.
— А китайските хеликоптери?
— Нямат кой знае колко — намеси се друг руски офицер. — Аз съм полковник Алиев, Андрей Петрович, началник на оперативния отдел на ТВД. Китайците нямат много хеликоптери. Виждали сме само няколко, предимно разузнавателни.
— Нямат транспортно-десантни? Нямат щабни?
— Не — отговори Алиев. — Висшите офицери предпочитат да се придвижват с верижни машини. Не са привързани към хеликоптерите като вас, американците.
— Какво очаквате от мен, сър? — попита Бойл командира си.
— Откарай Тони Търнър до Чита. Това е крайната гара. Трябва да подготвим нещата там.
— Оттам ще подкарваме машините, а? — каза Бойл и погледна картата.
— Така е според плана. Има и по-близки точки, но според нашите приятели тук, в Чита, съоръженията за разтоварване на техниката са най-подходящи.
— А гориво?
— Там, където се приземи, има огромни подземни резервоари.
— Разполагаме с повече гориво, отколкото ще ви е необходимо — потвърди Алиев. Това прозвуча обещаващо за Бойл.
— А боеприпаси? — зададе той следващия си въпрос. — С нас пристигнаха достатъчно за два дни. Шест пълни боекомплекта за апачите, което означава по три мисии на ден.
— Коя версия на „Апач“? — попита Алиев.
— „Делта“, полковник. Оборудвани са с радари „Лонгбоу“.
— И всичко е в изправност?
— Полковник, не би имало смисъл да ги караме дотук, ако не бяха в изправност — повдигна вежди Бойл. — Има ли обезопасени помещения за хората ми?
— В базата, на която се приземихте, има сигурни спални помещения за летците ви — бомбоубежища. Техническият персонал ще бъде настанен в казармите.
Бойл кимна. Навсякъде бе едно и също. Гениите, които бяха измислили това, считаха, че летците са по-важни от хората, които обслужват техниката. По принцип беше така, докато не се наложеше машините да бъдат ремонтирани, а тогава един пилот бе полезен точно толкова, колкото кавалерист без кон.
— Добре, генерале. Ще откарам Тони до тази Чита и после ще се върна, за да видя от какво се нуждаят хората ми. Нали мога да взема една от радиостанциите на Чък Гарви?
— Той е отвън. Поискай една, като минаваш оттам.
— Разбрано, сър. Тони, да тръгваме — обърна се Бойл към началник-щаба.
— Сър, когато пехотата пристигне, искам да поставим охрана на пунктовете за зареждане — каза Мастърман. — Тези обекти трябва да бъдат пазени много бдително.
— Аз мога да осигуря хора за това — предложи Алиев.
— Съгласен съм — отвърна Мастърман. — Колко от тези кодирани радиостанции донесе Гарви?
— Осем, струва ми се. Вече взеха две — предупреди го генерал Дигс. — Е, с влака ще пристигнат още. Настигни Бойл и му кажи да изпрати тук два хеликоптера за нас.
— Да — каза Мастърман и се затича след командира на авиационната бригада.
Всички министри по света си имат кабинети, които биват почиствани след работно време. В конкретния случай чистачите идваха всяка вечер около десет часа. Те събираха всички отпадъци — обвивки от шоколади и вафли, празни цигарени кутии, различни хартии, в чували, които отиваха за изгаряне. Чистачите не бяха особено интелигентни, но всеки от тях бе преминал проверка за лоялност и подкрепен със заплахи инструктаж относно мерките за сигурност. Не им бе разрешено да говорят за работата си с никого, дори със своите съпрузи, и изрично им бе забранено да разкриват какво са видели в кошчетата за боклук. В действителност те не се и замисляха много за това — мислите и намеренията на Политбюро ги интересуваха много по-малко от прогнозата за времето. Много малко от тях бяха виждали хората, чиито кабинети почистваха, и нито един не бе говорил с някой от министрите. Те се опитваха да станат невидими при всяка от изключително редките срещи с божествата, които ръководеха държавата. Дълбоките им и продължителни поклони обикновено не биваха удостоявани дори с поглед, защото те представляваха част от обзавеждането, лакеи, които вършат селяшката работа, за която са родени. Селяците знаеха какво представляват компютрите, но се предполагаше, че хора като тях не могат да използват подобни машини, и чистачите бяха съвсем наясно с това.