— О?
— Да, Фан предава дискусията в Политбюро за хода на войната… опитват се да анализират действията ни… да, точно каквото очаквах…
— Продължавайте, д-р Сиърс — нетърпеливо нареди Мери Пат.
— Разбира се, ще искате и мнението на Джордж Уийвър, но съм сигурен, че и той ще ви каже същото: те екстраполират собствените си политически възгледи върху нас и лично върху президента Райън… да, смятат, че не ги нападаме сериозно по политически причини, че не искаме да ги дразним много — Сиърс отпи голяма глътка кафе. — Този материал е наистина добър. От него става ясно, че техният политически елит мисли и че това, което мисли, не е съвсем вярно. Те грешат в оценките си за действията ни повече, отколкото ние за техните, г-жо директор. Според тях мотивацията на президента Райън е политическата аритметика. Цзян твърди, че той се въздържа от по-твърди действия, защото се надява да прави бизнес с тях, след като установят контрол над златните и петролните залежи на Русия.
— Има ли нещо за настъплението им?
— Те твърдят, тоест маршал Лю твърди, че нещата вървят точно според плана, че са изненадани от липсата на съпротива от страна на Русия, както и от факта, че все още не сме нанесли удари по цели на тяхна територия.
— Това е, защото все още нямаме достатъчно боеприпаси там. Трябва първо да транспортираме бомбите в Русия, за да можем да ги пуснем над Китай.
— Наистина? Е, те не знаят това все още. Смятат, че става въпрос за преднамерено бездействие от наша страна.
— Добре, направете ми превода. Кога ще се появи Уийвър?
— Обикновено идва към осем и половина.
— Дайте му това веднага, щом пристигне.
— Разбира се — каза Сиърс и излезе от кабинета.
— Ще си лягат ли? — попита Александров.
— Така изглежда, другарю капитан — отвърна Буйков. Той наблюдаваше китайците през бинокъла си. Двете командно-разузнавателни машини бяха спрени една до друга, което досега се случваше само когато се подготвяха да пренощуват. Двамата руски разузнавачи намираха за доста странно това, че противникът се придвижва само през деня, но това не ги притесняваше особено — дори войниците се нуждаят от сън. И двамата знаеха, че това е нещото, от което се нуждаят най-много. Стресът и напрежението, породени от непрекъснатото следене на враговете на родината им, и то на руска земя, ги смазваха.
Действията на китайците бяха добре обмислени, но предсказуеми.
Двете командни машини бяха паркирани една до друга. Другите се бяха разгърнали пред тях, като само една бе останала на триста метра по на юг. Хората от всеки бронетранспортьор се движеха заедно като отделна бойна единица. Екипажите извадиха от машините си малък газов примус и започнаха да варят ориза си. Поне руснаците мислеха, че е ориз. Сега щяха да легнат и да поспят четири или пет часа, след което да се събудят, да си приготвят закуска и да потеглят преди разсъмване. Ако не бяха врагове, отлично подготвеното им настъпление би предизвикало възхищението на руснаците. Вместо това обаче Буйков се чудеше дали е възможно с две или три от бойните машини да нападнат нашествениците и да ги унищожат с 30-милиметровите оръдия за бърз огън, с каквито бяха въоръжени бронетранспортьорите им. Александров обаче никога нямаше да разреши това. Офицерите винаги правеха така.
Капитанът и подчиненият му се отправиха на север към машините си, като оставиха трима други разузнавачи да държат под око техните „гости“, както Александров бе започнал да нарича китайците.
— Е, сержант, как се чувстваш? — тихо попита офицерът.
— Малко сън ще ми дойде добре — Буйков погледна назад. Сега между него и китайците освен дърветата имаше и едно възвишение. — Той запали цигара и дълбоко вдиша дима. — Този патрул бе по-тежък, отколкото очаквах.
— Сериозно? Защо?
— Да, другарю капитан. Винаги съм смятал, че трябва да убиваме враговете си, а сега сме се превърнали в техни бавачки. Това е доста изнервящо.
— Така е, Борис Евгениевич, но запомни, че ако свършим работата си както трябва, другарите ни от дивизията ще могат да убият не само един-двама души. Ние сме техните очи, не зъбите им.
— Както заповядате, другарю капитан, но това е като да снимаш вълка, вместо да го застреляш.
— Хората, които правят хубави филми, печелят награди, сержант.
Странното при капитана бе, помисли си Буйков, че винаги се опитва да те убеди. Държеше се така, сякаш бе учител, а не офицер от армията.
— Какво има за вечеря?
— Говеждо и черен хляб, другарю капитан. Има дори масло. Няма само водка — тъжно добави сержантът.
— Когато това приключи, ще ти разреша да се напиеш до козирката, Борис Евгениевич — обеща Александров.