— Ако доживеем дотогава, ще пия за ваше здраве.
Бронетранспортьорите чакаха там, където ги бяха оставили. Екипажите вече бяха разпънали камуфлажните мрежи.
„Трябва да се признае едно на капитана“, помисли си Буйков. „Той държи на хората си и споделя несгодите им — затова те вършат работата си, без да се оплакват.“
Това бе онази войнишка дружба, за която говореше неговият дядо, когато му разказваше нескончаемите истории за боевете с германците при настъплението към Виена през Втората световна война.
Черният хляб бе доста твърд, но вкусен, а и говеждото, притоплено на примуса, не бе чак толкова лошо. Тъкмо привършваха с вечерята, когато към тях се приближи сержант Гречко. Той бе командир на бронетранспортьор номер 3 и носеше…
— Това наистина ли е каквото си мисля? — попита Буйков. — Юрий Андреевич, ти си истински другар!
Гречко наистина носеше половинлитрова бутилка водка, от най-евтините — с капачка от станиол, която веднъж разкъсана, не можеше да бъде използвана отново.
— Кой даде тази идея? — строго попита капитанът.
— Другарю капитан, нощта е студена, а ние сме руски войници и имаме нужда от нещо, което да ни поотпусне — каза Гречко. — Това е единствената бутилка в ротата и се пада по една глътка на човек — не мисля, че ще навреди някому.
— Уф, добре — предаде се Александров и протегна металното си канче, в което му наляха около шестдесет грама. Той изчака останалите да получат „дажбите“ си. Всички изпразниха канчетата си едновременно и помълчаха. Сега се чувстваха наистина като руски воини, които изпълняват дълга си към Родината.
— Утре трябва да заредим — каза Гречко.
— Един горивозаправчик ще ни чака на около четиридесет километра северно оттук, до изгорялата дъскорезница. Ще ходим там един по един и ще се молим нашите китайски гости да не проявят прекален ентусиазъм в настъплението си.
— Това трябва да е вашият капитан Александров — каза майор Тъкър. — Намира се на около четиристотин метра от най-близкия китаец. Доста близо.
— Той е добро момче — отбеляза Алиев. — Току-що ни докладва. Китайците продължават мисията си с изключителна стриктност. Нещо за основните сили?
— На около двадесет и пет мили назад са. Това прави около четиридесет километра. Те също спират за пренощуване, но устройват биваци с големи огньове, сякаш искат да ни покажат къде точно се намират — Тъкър използва мишката, за да покаже лагерите. Сега картината на монитора бе в зелената тоналност. Китайските бронетранспортьори се виждаха като светли петна, най-ярки там, където се намираха все още топлите двигатели.
— Удивително — каза Алиев с нескрито възхищение.
— Някъде в края на седемдесетте решихме, че можем да действаме нощем, когато другите не могат. Създаването на технологията отне известно време, но, слава богу, работи добре, полковник. Всичко, което ни трябва сега, са малко Умни прасета.
— Какво?
— Ще разберете, полковник, ще разберете — обеща Тъкър.
Този път „добивът“ идваше от „Грейс Кели“, която имаше система за лазерно насочване, вградена във фюзелажа й. Сега тя се намираше на около двадесет километра над повърхността и наблюдаваше какво става долу с инфрачервените си камери. Тъкър насочи безпилотния самолет на юг, за да проследи китайското настъпление към Сибир. Над Амур вече бяха изградени шестнадесет понтонни моста, имаше няколко и по на север, но действително уязвимите точки бяха около Харбин, дълбоко в територията на Китай — множеството железопътни мостове, по които Народоосвободителната армия снабдяваше предните си формирования. „Грейс Кели“ показа голям брой влакови композиции, които бяха теглени предимно от дизелови локомотиви, но имаше и парни, вероятно извадени от депата, за да се подсилят потокът от боеприпаси, материално-техническото и тиловото осигуряване на север.
Най-голям интерес предизвика някаква наскоро построена железопътна станция. Там вагони-цистерни разтоварваха нещо, вероятно дизелово гориво, в един тръбопровод, който инженерните части на Народоосвободителната армия усилено доизграждаха на север. Армиите на САЩ и Великобритания бяха правили същото от Нормандия на изток към фронта в края на 1944 и както Тъкър добре знаеше, това бе една от най-важните цели за поразяване. Дизеловото гориво бе не просто храната на една сухопътна армия. То бе въздухът, който тя дишаше.
Наоколо се шляеха доста хора. Те вероятно бяха работници, които при нужда трябваше да ремонтират повредените железопътни линии. Край по-важните мостове бяха разположени зенитни батареи за противодействие на авиацията. Значи Китаеца Джо знаеше, че мостовете са важни, и правеше каквото може, за да ги опази.