Не, единствената грижа на Пън в момента бе местоположението на руските войски. Или сведенията на разузнаването бяха грешни и тук изобщо нямаше руски формирования, или бяха верни и те бягаха, като го лишаваха от възможността да влезе в бой с тях и да ги разгроми. Откога обаче руснаците бягаха, вместо да се бият за земята си? Китайските войници биха постъпили точно така. Освен това подобно поведение не се връзваше с репутацията на този Бондаренко. Нищо в цялата тази ситуация всъщност не се връзваше. Пън въздъхна. Е, за момента той изпреварваше графика, макар и с малко, и първата му стратегическа цел — златната мина, бе на три дни път от челната му разузнавателна група. Никога не бе виждал златна мина.
— Мамка му! — извика Павел Петрович. — Това е моята земя. Никакви дръпнати не могат да ме изгонят от нея!
— Те са само на три-четири дни път оттук, Паша.
— Е, и? Живял съм тук повече от петдесет години и сега няма да ходя никъде.
Старецът бе доста упорит. Шефът на минната компания бе дошъл лично, за да го откара, като се надяваше, че Павел Петрович ще тръгне с него доброволно. Не бе взел предвид обаче характера на стария човек.
— Паша, не можем да те оставим тук. Мината е тяхната цел, те ни нападнаха, за да я откраднат…
— Тогава ще се бия за нея! — извика старикът. — Убивал съм германци, убивал съм мечки, убивал съм вълци. Сега ще убивам китайци. Аз съм старец, не старица, другарю!
— Ще се биеш срещу вражеските войници?
— А защо не? — попита Гогол. Това е моята земя. Познавам всяко кътче. Знам къде да се скрия и мога да стрелям. Убивал съм войници и преди.
Старецът посочи към стената. Там висеше старата му войнишка карабина и шефът на мината видя чертичките, които той бе изрязал на приклада с джобното си ножче, по една за всеки убит германец.
— Ходя на лов за вълци и за мечки. Мога да изляза и за хора.
— Много си стар, за да воюваш. Това е работа за младежи.
— Не е необходимо да съм спортист, за да натисна спусъка, другарю. Освен това познавам тези гори.
В подкрепа на своите думи Гогол стана и взе старата си снайперистка карабина от Великата отечествена война, като остави на стената новата австрийска пушка. Значението на жеста му бе ясно. Той бе воювал с това оръжие преди и искаше да воюва отново. На стената бяха закачени няколко вълчи кожи, повечето от които имаха само по една дупка в главата. Той докосна една от тях и се обърна към гостите си:
— Аз съм руснак. Ще се бия за земята си.
Шефът на мината разбра, че трябва да каже това на военните. Може би те щяха да го изведат оттук. Самият той нямаше голямо желание да спира китайската армия, затова махна с ръка и излезе. След него Павел Петрович Гогол отвори бутилка водка, отпи дълга глътка и потъна в спомени за старото време.
„Железопътният терминал е много добре проектиран“, помисли си полковник Уелч. Руските военни обекти обикновено бяха доста грубовати, но изпълняваха предназначението си и това съоръжение се оказа доста по-функционално, отколкото изглеждаше при първата инспекция. Влаковете обръщаха на направения за целта триъгълник и се насочваха назад към някоя от десетте рампи за разтоварване на техниката, умело управлявани от руските железничари. Огромните електрически локомотиви ВЛ-80T бавно пълзяха назад, а когато композицията се приближеше достатъчно до рампата, маневристите в кабинката на последния вагон задействаха спирачките чрез пневматичния клапан. Веднага след спирането войниците скачаха от пътническите вагони и тичаха към машините си, за да ги запуснат и да ги свалят от платформите. Разтоварването на една композиция продължаваше не повече от тридесет минути. Това впечатли полковник Уелч. Той бе използвал влака с автовагони, за да отведе семейството си в Дисниуърлд и тогава забеляза, че процедурата по разтоварването на колите отне около час и половина. Композициите не чакаха. Големите локомотиви ВЛ (Владимир Ленин) веднага потегляха на запад, за да натоварят следващите десет хиляди тона. Оказваше се, че руснаците могат да вършат работа, когато се налага.
— Полковник? — Уелч се обърна и видя един руски майор, който отривисто му отдаде чест.
— Да?
— Първият влак с ваши хора трябва да пристигне след четири часа и двадесет минути. Ще ги насочим към южния район за съсредоточаване. Там има гориво и могат да заредят, ако е необходимо, след което ще потеглят на изток с наши водачи.
— Много добре.
— Дотогава, ако желаете да хапнете, в сградата на станцията има стол.
— Благодаря. Засега няма да се възползвам — каза Уелч и тръгна към мястото, на което бе инсталирано сателитното му радио, за да предаде информацията на генерал Дигс.