Вече бяха обсъдили плана за нападение на Дигс. Първа бронетанкова щеше да се съсредоточи северозападно от Белогорск, да зареди в последната голяма руска ГСМ база и после по тъмно да се насочи към китайския плацдарм. Според разузнаването сега там се намираше 65-а армия на китайските въоръжени сили, която се подготвяше да защитава левия фланг на клина. Въпреки че не бе механизирана сила, тази формация бе голям залък за една-единствена дивизия. Ако китайският план за нападение имаше някакъв недостатък, то той бе хвърлянето на всички механизирани сили в предната част на настъплението. Формированията, които бяха останали назад, за да охраняват пробива, бяха в най-добрия случай моторизирани, тоест придвижваха се с колесни, вместо с верижни машини, а в най-лошия — пехотинци, които трябваше да вървят дотам, докъдето трябваше да отидат. Това ги правеше бавни и уязвими за мъжете, скрити зад броните на верижните си машини, с които обикновено влизаха в бой.
„Само че са страшно много“, припомни си наум Дигс.
Преди да потегли, генерал Синявски бръкна в страничния джоб на полевия си панталон и извади една плоска бутилка.
— По една глътка за късмет — произнесе той единствената фраза, която бе научил на английски.
— По дяволите, защо не? — каза Дигс и отпи. Водката съвсем не бе лоша.
— Когато това свърши, ще пием отново — обеща той.
— Да — отвърна руснакът. — Успех, Дигс.
— Мариън — каза Бондаренко. — Внимавай, другарю.
— Ти също, Генадий. Имаш достатъчно медали, приятелю. Няма смисъл да си излагаш задника на куршумите, само за да получиш още един.
— Генералите обикновено умират в леглото — съгласи се Бондаренко.
Дигс се запъти към очакващия го хеликоптер. Зад щурвала седеше полковник Бойл. Дигс сложи шлема и се настани на седалката за парашутисти зад пилотите.
— Как се справяме, сър — попита Бойл, като остави лейтенанта да вдигне хеликоптера.
— Ами имаме план, Дик. Въпросът е дали ще проработи.
— Аз включен ли съм в него?
— Апачите ти ще бъдат доста заети.
— Това е изненада — отбеляза Бойл.
— Как са хората ти?
— Готови — отвърна полковникът с една дума. — Как се казва планът?
— „Клечки за хранене“.
Дигс чу бурния смях в шлемофона си.
— Харесва ми.
— Добре, Мики — каза Роби Джексън. — Разбирам позицията на Гъс, но ние трябва да мислим широкомащабно.
Намираха се в залата за критични ситуации и виждаха председателя на Обединеното командване, който бе в залата на Пентагона, известна като „Танкът“, на големия телевизионен екран. Не можаха да разберат какво промърмори генерал Мур, но начинът, по който погледна надолу, бе показателен за отношението му към забележката на Роби.
— Генерале — каза Райън, — идеята е да сритаме клетката на политическото им ръководство. Най-добрият начин да сторим това е да ги нападнем от много страни, а не само от една, да ги объркаме.
— Сър, съгласен съм с тази идея, но генерал Уолъс също има право. Унищожаването на радарната им преграда ще намали възможностите им да ни нападат с авиацията си, а въпреки големите поражения, които им нанесоха, те все още имат голям брой доста добри изтребители.
— Мики, ако се държиш така с момиче долу по Мисисипи, ще те обвинят в изнасилване — каза вицепрезидентът. — Когато погледнат към самолетите си, техните пилоти виждат ковчези. Самоувереността им вече я няма, а това е най-важното за един добър изтребител. Повярвай ми, а?
— Но Гъс…
— Гъс е прекалено разтревожен за хората си. Добре, дай му да изпрати няколко F-16CG срещу радарната им ограда, но това, което наистина искаме, е удар с Умните прасета по сухопътните им сили. Изтребителите могат сами да се грижат за себе си.
За първи път генерал Мур се разочарова от избора на Райън за вицепрезидент. Роби мислеше повече като политик, отколкото като оперативен командващ, а това бе доста изненадващо. Той очевидно мислеше по-малко за собствените си сили отколкото за…
… „за крайната цел“, поправи се наум Мур. Този начин на мислене съвсем не бе толкова погрешен, нали? Джексън бе доста добър шеф на оперативния отдел към Обединения щаб, и то не чак толкова отдавна.
Американските командири вече не мислеха за хората си като за заменими човешки ресурси. Това съвсем не бе лошо, но понякога се налага да противопоставиш силите си срещу злото и тогава някои от тях не се завръщаха у дома. На тях точно затова им плащаха, независимо дали това се харесваше някому или не. Роби Джексън бе пилот-изтребител във военноморските сили и не бе забравил повелите на воина, въпреки че сега длъжността и заплатата му бяха по-високи.