После по подадена по радиото команда бронетранспортьорите запалиха двигателите си и поведоха основните боеви танкове към противника, като първоначално се движеха с около десет мили в час.
Хеликоптерите на батальона вече бяха във въздуха, и шестнадесетте, и се придвижваха изключително внимателно, защото бронята на всеки от тях вършеше работа горе-долу колкото лист от вестник и всеки долу на земята можеше да го забележи с чифт инфрачервени очила и да го очисти с ракета с топлинно насочване. Освен това противникът имаше и лека противовъздушна артилерия, която бе също толкова смъртоносна.
Хеликоптерите OH-58D „Киова Уориър“ разполагаха с добри системи за нощно виждане и по време на тренировъчните полети пилотите бяха разбрали, че могат да разчитат на тях, но на учения обикновено никой не умира. Мисълта, че там, долу, има хора с истински оръжия, които са получили заповед да ги използват, караше всички да не се предоверяват на уменията си от периода на обучение. Да те прострелят на учение означаваше да ти съобщят това по радиостанцията и да ти наредят да се приземиш, е, може би и едно конско от командира, задето си оплескал нещата, което обикновено приключваше с напомнянето, че в истинска битка си щял наистина да умреш, жена ти да остане вдовица, а децата ти — сираци. Само че ситуацията не бе такава и никой не обръщаше внимание на тези думи. Сега обаче това можеше да се превърне в реалност, а всички пилоти имаха съпруги или приятелки, а повечето от тях и деца.
И така те тръгнаха напред, като използваха собствените си прибори за нощно виждане, за да огледат повърхността пред себе си, но сега ръцете им стискаха уредите за управление малко по-силно от обикновено.
Щабквартирата на дивизията вече разполагаше със собствен терминал за приемане на информация от безпилотните разузнавателни самолети „Дарк Стар“, както и с един капитан от военновъздушните сили, който да работи с него. Дигс не бе особено доволен, че се намираше толкова далеч от хората си, които се бяха изправили срещу злото, но командването се различаваше от водачеството. Бяха му казали това преди години в Генералщабната школа във Форт Лийвънуърт, а в Саудитска Арабия го бе разбрал и от личен опит, но въпреки това изпитваше желание да бъде напред при своите войници и да сподели опасността с тях. Сега обаче единственият начин да намали риска за хората си бе да стои тук отзад и да упражнява ефективен контрол на операциите с помощта на полковник Мастърман.
— Готварски печки? — попита Мастърман.
— Да — потвърди капитанът от ВВС на САЩ, който се казваше Франк Уилямс. — А тези по-ярките са лагерни огньове. Нощта е хладна. Температурата на земната повърхност е шест градуса, на въздуха — пет. Това осигурява добър контраст на инфрачервените системи за наблюдение. Използват някакви печки като онези, които имахме в скаутската организация. По дяволите, страшно много са. Стотици.
— Виждаш ли дупка в редиците им?
— Изглежда по-рехаво тук, между тези двата хълма. Има една рота на хребета и още една тук — обзалагам се, че са от различни батальони — каза Уилямс. — Обикновено е така. Пролуката между тях е малко повече от километър, но тук, в дъното, има рекичка.
— Нищо няма да им стане на бронетранспортьорите, ако малко се понамокрят — каза Дигс на младшия офицер. — Дюк?
— Най-доброто място за пробив от видяното дотук. Да насоча ли Анжело натам?
Дигс се замисли. Това означаваше да хвърли в бой разузнавателното си охранение, както и поне още една от своите бригади, но точно за вземането на такива решения бяха създадени генералските длъжности.