— Първият противников пост е точно тук, сър, на единадесет часа, зад това малко възвишение — каза сержантът, като сочеше екрана.
— Добре, хайде да отидем да им кажем „здрасти“.
— Прието, полковник. Пали, Чарли — каза той на механик-водача, след което се обърна към останалите от екипажа. — Стегнете се, момчета. Горе главите. Вече сме на индианска територия.
— Как са нещата горе на север? — обърна се Дигс към капитан Уилямс.
— Сега ще видим — каза капитанът и превключи от „Мерилин Монро“ на „Грейс Кели“. — Ето, челните китайски части са на петнадесет километра от руснаците. Изглежда, се готвят за пренощуване. Вероятно ние ще влезем в съприкосновение първи.
— Добре — сви рамене Дигс. — Да се върнем при госпожица „Монро“.
— Да, сър — каза Уилямс и направи необходимото. — Ето, пристигнахме. Ето и вашата челна разузнавателна част, на два километра от първата дупка в земята на Джо Китаеца.
Като малък Дигс бе изгледал много боксови срещи по телевизията. Баща му бе запален почитател на Мохамед Али. Когато загуби от Спинкс обаче, Али знаеше, че съперникът му е на ринга. Сега ситуацията не бе такава. Обективът се фокусира върху дупката. Вътре имаше двама души. Единият се бе свил долу и пушеше цигара. Това се отразяваше негативно на способността му да вижда в тъмното, вероятно бе отслабило нощното зрение и на втория и може би затова не бяха забелязали нищо, макар че поне трябваше да са чули… Брадлитата не бяха чак толкова тихи…
— Колко можеш да увеличиш картината? — попита Дигс.
— Да видим… — след пет секунди двамата безименни китайци, скрити в изкопаната на ръка дупка, заеха половината екран. После Уилямс раздели екрана на две, като по-голямата част показваше двамата обречени войници, а малката — челния „Брадли“, чийто купол в момента се завърташе леко наляво… сега бяха на около хиляда и сто метра…
В дупката имаше полеви телефон, видя Дигс. Той се намираше долу на дъното между двамата войници. Дупката бе първата в линията на китайското бойно охранение и по всяка вероятност задачата им бе да докладват, когато от тяхната страна се появи някаква опасност. Те чуха нещо, но не бяха сигурни какво точно е то и вероятно изчакваха да го видят.
„Китайската народоосвободителна армия няма очила за нощно виждане, поне на това ниво на личния състав“, помисли си Дигс. Това бе съществена информация.
— Добре, отдръпни.
— Да, сър — каза Уилямс и отдалечи обектива от двамата войници, като върна на екрана изображението, което показваше едновременно дупката и приближаващия я „Брадли“. Дигс бе сигурен, че мерачът на Гуисти вече може да ги види. Не знаеше само кога ще бъде даден първият изстрел, но тези решения трябваше да се вземат от човека, който е на бойното поле, нали?
— Ето!
Дулото на 25-милиметровата тежка картечница проблясна три пъти, при което изображението избледня. Към дупката се проточи линия от трасиращи снаряди…
… и двамата китайци загинаха, покосени от осколочно-фугасните запалителни боеприпаси. Дигс се обърна.
— Стрелец, открий огън!
— Огън! — извика полковник Ардън в микрофона. Миг по-късно земята под краката им се разтърси, а след още няколко секунди чуха далечен гръмотевичен тътен, с който над деветдесет снаряда излетяха в небето.
Полковник Ардън бе издал команда „време за нанасяне на удар“ по полковия команден пункт зад малкия проход, към който се бе насочил „Куотър Хорс“. Това бе изобретение на американците от Първата световна война и бе замислено така, че всички боеприпаси, изстреляни от различни оръдия към една и съща точка на картата, да попаднат там едновременно, за да лишат противника от възможността да потърси укритие при първото предупреждение. В началото това изискваше трудоемки изчисления на времето на движение на всеки снаряд поотделно, но сега компютрите вършеха това мигновено. В конкретния случай изпълнението на задачата се бе паднало на втори батальон от шести артилерийски полк и на неговите осеминчови оръдия, които бяха считани за най-точните тежки артилерийски единици в армията на САЩ. Два от снарядите бяха обикновени осколочно-фугасни, които се взривяваха при удар, а останалите десет — с вариращо време на задействане. Това на практика означаваше, че боеприпасът избухва на около петнадесет метра от земната повърхност, задействан от малък радар в носа на снаряда. Така осколките не се забиваха в земята, а образуваха смъртоносен конус с диаметър на основата около шестдесет метра. Обикновените снаряди се използваха, за да отварят кратери и да поразяват онези противникови войници, които се криеха в индивидуални окопи.