Челните F-14 бяха насочени към въздушни цели от хоукаите. Тъй като в района имаше и цивилен въздушен трафик, пилотите на изтребителите трябваше да установят визуален контакт с целите си, за да се уверят, че те наистина са единици на военновъздушните сили на противника, а не пътнически самолети. Това бе опасно, но нямаше начин да бъде избегнато.
Това, което пилотите на военноморските сили на САЩ не знаеха, бе, че китайците можеха да разпознават електронните характеристики на радарите APD-138 на самолетите Е-2C и по тази причина също бяха предупредени за приближаването на вражески сили. Точно сто изтребителя на КНР се вдигнаха във въздуха и формираха свой собствен патрул по курса на противниковата авиация над източното си крайбрежие. Самолетите „Хоукай“ забелязаха това и изпратиха предупреждение до настъпващите изтребители, подготвяйки арената за масов въздушен бой в предутринния мрак.
Нямаше елегантен начин да се избегне това. Две ескадрили от F-14D, всичко на всичко двадесет и четири самолета, бяха начело на ударната сила. Всеки от тях носеше четири ракети AIM-54C „Феникс“ и четири AIM-9X „Сайдуиндър“. Първите бяха стари, някои от тях — почти петнадесетгодишни и в част от случаите техните двигатели с твърдо гориво се самовзривяваха. Това щеше да стане известно съвсем скоро. Така или иначе по теория тяхната далекобойност бе над сто мили и това ги правеше полезни в случая.
Екипажите на самолетите „Хоукай“ бяха получили заповед внимателно да проверяват кое е патка и кое — гъска, но бързо стана ясно, че не е трудно да се различат на радарните екрани два или повече изтребителя, летящи в компактна формация, от „Еърбъс“, пълен с цивилни пътници, така че F-14 получиха разрешение да изстрелват боеприпасите си на сто мили от китайския бряг. С първия залп полетяха четиридесет и осем ракети. Шест от тях се самовзривиха на петстотин метра от изтребителите, от които бяха изпратени, с което изненадаха доста неприятно съответните пилоти. Останалите четиридесет и две се стрелнаха нагоре по балистична траектория, изкачиха се на височина над тридесет хиляди метра, след което ускориха до 5M и включиха доплеровите си насочващи радари, действащи в милиметровия обхват. Към края на полета горивото им бе свършило и те не оставяха след себе си димната следа, за която се оглеждат пилотите. Така макар да знаеха, че са засечени, китайските пилоти не забелязаха опасността и по тази причина не направиха нищо, за да я избегнат. Четиридесет и двата феникса се разпръснаха в техните формации. Оцеляха само онези, които успяха да извършат резки маневри още при избухването на първите бойни глави. В крайна сметка резултатът от изстрелването на четиридесет и осемте ракети бе унищожаването на тридесет и два самолета на противника. Ударът стресна оцелелите китайски пилоти, но гибелта на другарите им ги разяри и те като един включиха радиолокационните си системи, търсейки цели за собствените си ракети „въздух-въздух“. Цели имаше, но всички те бяха извън периметъра на действие на боеприпасите им. Старшият офицер, който бе оцелял при първия удар, заповяда на останалите да включат форсажите и да се насочат на изток. Когато се приближиха на шестдесет мили до целите си, те изстреляха своите ракети „въздух-въздух“ с радарно насочване PL-10. Въпросните боеприпаси бяха копие на италианските „Аспида“, които от своя страна не бяха нищо друго освен старите американски AIM-7E „Спароу“. За да проследят дадена цел, бе необходимо самолетът, който ги е изстрелял, и неговият радар да са насочени към нея. Американските изтребители също летяха насреща с включени радари и ситуацията заприлича на една масова игра на „пиле“66, като пилотите и от двете страни не желаеха да завият и да избягат, макар да осъзнаваха, че ако не го сторят, със сигурност ще загинат. И така състезанието бе между самолети и ракети, но скоростта на PL-10 бе 4M, докато „Финикс“ летяха с 5M.
Доста по-назад, в хоукаите, екипажите продължиха да следят битката. Както самолетите, така и летящите към тях ракети се виждаха на екраните и всички бяха затаили дъх.
Фениксите удариха първи и поразиха още тридесет и един изтребителя на военновъздушните сили на Народоосвободителната армия, като по този начин доста грубо изключиха радарите им. Така част от ракетите на китайците „оглупяха“, но това не се отнасяше за всички и шестте китайски изтребителя, които оцеляха след втория американски залп, сега водеха общо тридесет и девет PL-10 към своите цели, които на практика бяха едва четири томкета.
Американските пилоти разбраха това и съвсем не останаха доволни. Всеки от тях премина на форсаж и пикира, като междувременно изхвърли всички диполни отражатели и лъжливи топлинни цели и усили докрай системите радиолокационно подавяне. Един се измъкна. Друг се отърва от почти всичките си преследвачи благодарение на облака от диполни отражатели, в който китайските ракети избухваха като фойерверки зад изтребителя. Един от томкетите обаче се оказа преследван от общо деветнадесет PL-10 и нямаше как да избяга от всичките. Третата ракета се приближи достатъчно, за да взриви бойната си глава, последваха я още девет и американският самолет заедно с двучленния си екипаж се превърна в диполни отражатели, каквито изхвърляше допреди малко. Четвъртият изтребител на военноморските сили също бе поразен, като операторът на системата за радиолокационно прехващане катапултира успешно, но пилотът не успя.
66
Става дума за една популярна, но често смъртоносна игра от края на 50-те и началото на 60-те години в САЩ. Два автомобила се насочват един срещу друг с висока скорост и шофьорът, който първи завие, за да избегне сблъсъка, получава прозвището „пиле“, което в американската лексика е добило смисъла на страхливец. — Бел.прев.