Новините от флотата са объркващи, но в момента това няма толкова голямо значение. Наредих на главнокомандващия военноморските сили в Южнокитайско море лично да се запознае със ситуацията и да ни докладва. Това също ще стане за около три часа.
И така, другарю министър, съвсем скоро ще разполагаме с достоверна информация, след което ще можем да започнем работа по овладяването на възникналата ситуация. Дотогава генерал Пън ще продължи офанзивата си и до залез слънце страната ни ще бъде много по-богата — заключи Вей. Той знаеше как да подобри настроението на министъра. Като награда получи изсумтяване и кимване с глава.
— Сега — продължи генерал Вей — защо не се опитате да поспите няколко часа, докато ние продължим да следим ситуацията?
— Добра идея, Вей — каза Лю, направи две крачки до канапето и легна. Вей отвори вратата, загаси лампите и затвори зад себе си. Комуникационният център бе на още няколко крачки.
— Е — каза той, след като взе цигара от един майор. — Какво, по дяволите, става там?
— Ако искате мнението ми — започна един полковник от разузнаването, — смятам, че американците току-що показаха мускули, а след няколко часа това ще сторят и руснаците.
— Какво? Защо мислиш така? И защо руснаците?
— Къде са военновъздушните им сили? Къде са щурмовите им хеликоптери? Не знаем, нали? И защо не знаем? Защото американците изтребиха самолетите ни в небето като мухи, ето защо.
Ние се самозалъгвахме, че руснаците не искат да се бият, нали? Преди време един мъж на име Хитлер допусна същата грешка. Няколко години по-късно той умря, поне така твърдят учебниците по история. Ние изпаднахме в същото заблуждение, като решихме, че американците не искат да ни нападнат по политически причини. Вей някои от нашите политически лидери тръгнаха на лов за дракони! — този афоризъм бе свързан с пушенето на опиум, много разпространено, макар и нелегално развлечение в южната част на Китай преди няколко века. — Не е имало политически съображения. Те просто са подготвяли силите си, а това отнема време. А руснаците не пожелаха да се бият с нас, защото са искали да удължим максимално линията на снабдяването си и тогава шибаните американци да я прекъснат от Харбин и от Бейан! Танковете на генерал Пън вече са на около триста километра навътре в територията на Русия и разполагат с гориво само за още двеста, а повече доставки няма да има. Ние закарахме две хиляди танка на майната си и там превърнахме екипажите им в зле обучени лековъоръжени пехотинци! Това е истината, другарю Вей — завърши полковникът.
— Пред мен можеш да говориш такива неща, полковник. Кажи ги обаче на министър Лю и вдругиден жена ти ще трябва да плати на държавата стойността на куршума — предупреди го Вей.
— Знам това — отвърна полковник Гън Хъпин. — Какво ще се случи с вас по-късно днес, другарю генерал Вей, когато обработите информацията и се окаже, че съм бил прав?
— Остатъкът от деня сам ще определи това — бе фаталистичният отговор на генерала. — Едно по едно, Гън.
После Вей раздели офицерите на екипи и зададе на всеки отделна задача, след което седна в един стол и се замисли дали Гън има верен поглед върху ситуацията.
— Полковник Гън?
— Да, другарю генерал?
— Какво знаеш за американците?
— Бях в посолството ни във Вашингтон допреди осемнадесет месеца. Там проучих военните им доста внимателно.
— И… могат ли да направят това, което току-що каза?
— Другарю генерал, за да получите отговор на този въпрос, трябва да се допитате до иранците и до иракчаните. Чудя се какъв ще бъде следващият им ход, но американският начин на мислене е едно от нещата, които никога не съм разбирал.
— Раздвижиха се — докладва майор Тъкър, като се протегна и се прозя. — Разузнавателната им част току-що потегли. Вашите хора се оттеглят доста назад. Каква е причината?
— Заповядах им да приберат другаря Гогол, преди китайците да са го убили — обясни Толкунов на американеца. — Изглеждаш уморен.
— Ами, какво са тридесет и шест часа в един и същи стол? — отвърна Тъкър и си отговори наум: „Адски болки в гърба, това са.“
Въпреки безкрайните часове, които прекарваше пред екрана, Тъкър бе доволен от живота както никога досега. Той бе офицер от военновъздушните сили, отпаднал от летателния курс, което го бе превърнало завинаги в „недооценен гений“ на жаргона в авиацията — четвърта класа човек в йерархията на ВВС, поставен по-ниско дори от пилотите на хеликоптери. Сега обаче бе дошъл неговият звезден миг. Тъкър знаеше, че в момента вероятно е по-полезен дори от полковник Уинтърс със всичките му бойни успехи във въздуха. Ако обаче някой му кажеше нещо подобно, той щеше да преглътне и скромно да забие поглед във върха на обувките си. „Скромен, друг път“, помисли си майорът. Сега той доказваше на практика ефективността на една нова бойна машина и се справяше също като Червения барон в неговия „Фокер Тримотор“. Скромността не бе сред качествата, характерни за служещите във военновъздушните сили, но фактът, че не успя да закачи сребристите криле на якето си, принуди Тъкър да проявява смирение през тези десет години, откакто облече униформата. Следващото поколение безпилотни разузнавателни самолети щеше да разполага с въоръжение и вероятно дори щеше да може да участва във въздушни боеве. Тогава той щеше да покаже на онези надути играчи — изтребителите, кой е истинският пич в тези мъжкарски военновъздушни сили. Дотогава трябваше да се задоволи със събирането на информация, като помага на руснаците да се справят с Китаеца Джо, и ако това бе електронна игра, то малкият Дани Тъкър бе най-добрият в този виртуален свят.