— Вие сте изключително полезен за нас, майор Тъкър.
— Благодаря ви, сър. Радвам се, че мога да ви помогна — отвърна Тъкър с едва забележима усмивка и си наля поредната чаша кафе. Кофеинът бе кажи-речи единственото нещо, което го държеше буден в този момент. Въщност по-голямата част от работата вършеше компютърът и сега той показваше как китайската разузнавателна част се придвижва на север.
— Мамка му — изумено каза капитан Александров. Той бе чул за вълчите кожи на Гогол по държавното радио, но не бе гледал телевизионния репортаж и сега видяното спря дъха му. Той докосна една от тях. Очакваше козината да е студена и твърда като метална жица, но вместо това тя бе мека и топла като косата на красива блондинка…
— А ти пък кой си? — попита старецът с пронизващ поглед и с пушка в ръка.
— Аз съм капитан Фьодор Илич Александров. Предполагам вие сте Павел Петрович Гогол.
Старикът дори не се усмихна.
— Харесваш кожите ми, другарю капитан?
— Никога досега не съм виждал подобно нещо. Ще трябва да ги вземем с нас.
— Да ги вземем? Къде да ги вземем? Аз няма да ходя никъде — твърдо заяви Паша.
— Другарю Гогол, аз имам заповед — да ви отведа далеч оттук. Това е заповед на щаба на Главното командване на Далекоизточния район и тя трябва да бъде изпълнена, Павел Петрович.
— Никакъв китаец не може да ме изгони от собствената ми земя! — извика старецът.
— Не, другарю Гогол, но войниците от руската армия няма да ви оставят да умрете тук. Значи с тази пушка сте убивали германци?
— Да, много, много германци — потвърди Гогол.
— Тогава елате с нас и може би ще можете да застреляте няколко жълти нашественици.
— Какъв точно си ти?
— Командир на разузнавателна рота от двеста шестдесет и пета мотострелкова дивизия. Играем си на стражари и апаши с китайците вече четири безкрайни дни и сега сме готови за истински бой. Елате с нас, Павел Петрович. Сигурен съм, че можете да ни научите на много неща, които ще ни бъдат от полза — младият напет капитан говореше с уважение и респект, защото старият воин наистина заслужаваше това. Разговорът тръгна на пазарлък.
— Обещаваш ли, че ще ми позволите да стрелям поне веднъж?
— Имате думата ми на руски офицер, другарю — отвърна Александров, като рязко кимна с глава.
— Тогава ще дойда.
Гогол бе вече почти готов за излизане — отоплението в хижата му бе спряно и трябваше да носи топли дрехи дори вътре. Старецът метна на рамо старата си карабина и една сумка с четиридесет патрона — обичайното снаряжение, с което излизаше в гората, и тръгна към вратата.
— Помогни ми за кожите, момче, а?
— С удоволствие, дядо.
Александров с изненада установи, че кожите са много по-тежки, отколкото изглеждаха, но все пак заедно с Буйков успяха да ги натикат в бронетранспортьора, след което водачът подкара машината.
— Къде са те?
— На около десет километра зад нас. Поддържахме визуален контакт с тях в продължение на няколко дни, но ни наредиха да се изтеглим назад, далеч от тях.
— Защо?
— За да те спасим, стари глупако — засмя се Буйков. — И да спасим тези кожи. Твърде хубави са, за да ги носи някоя китайска курва!
— Аз, Паша, мисля… не съм съвсем сигурен, но мисля, че вече е дошло време да посрещнем нашите китайски гости както трябва, по руски — каза капитанът.
— Другарю капитан, вижте! — извика водачът. Александров вдигна глава през люка и погледна напред.
Един висш офицер му махаше да се приближи по-бързо. Три минути по-късно бронетранспортьорът спря до него.