По пътя си Първа бригада не срещна почти нито една незасегната бронирана машина на противника. Преди нея оттук вече бяха минали щурмовите хеликоптери „Апач“, които бяха търсили цели за ракетите си „Хелфайър“ и бяха поразили вражеската техника доста преди преминаването на сухопътните сили. В крайна сметка това бе една перфектно планирана и осъществена военна операция, абсолютно нечестна, ако се вземеше предвид съотношението на силите. Схватката бе изцяло лишена от спортсменство, но бойното поле не е олимпийски стадион и на него няма арбитри, които да следят за придържането към правилата на честната игра.
Единственото по-вълнуващо събитие бе появата на един китайски хеликоптер. Два апача веднага се стрелнаха след него и го унищожиха с ракети „въздух-въздух“. Той падна в река Амур, близо до понтонните мостове, които сега бяха безлюдни, но все още незасегнати.
— Какво научи, Вей? — попита маршал Лю, когато се появи от стаята за заседания, в която бе подремнал.
— Картината все още не е съвсем ясна в някои аспекти, другарю маршал — отвърна генералът.
— Тогава ми кажи какво е ясно — нареди Лю.
— Добре. В морето загубихме доста кораби. Сред тях очевидно са единствената ни подводна лодка с балистични ракети и охраняващата я щурмова подводница. Не знаем как е станало, но аварийните буйове на двата съда са изплували на повърхността и са започнали да излъчват програмираните в тях сигнали около нула два нула нула. Освен това загубихме седем надводни кораба от различен клас от нашия флот в Южнокитайско море. Американски самолети, за които се смята, че са базирани на самолетоносача, са атакували седем от военноморските ни бази, както и някои зенитно ракетни позиции и радиолокационни постове по югоизточното ни крайбрежие. Успели сме да свалим голям брой американски изтребители, но в мащабната въздушна битка нашите авиополкове в сектора са понесли значителни загуби.
— Значи американската флота ни атакува? — попита Лю.
— Така излиза, да — отвърна генерал Вей, подбирайки внимателно думите си. — Според нашите оценки са включили четири от самолетоносачите си, ако се съди по броя на самолетите, участвали в нападението. Както казах, според донесенията сме свалили доста от тях, но и нашите загуби са жестоки.
— Какви са намеренията им? — попита министърът.
— Неясни. Нанесоха сериозни поражения на голяма част от базите ни и се съмнявам, че някой от нашите кораби в открити води е оцелял. Днешният ден бе много лош за военноморските ни сили — заключи Вей. — Това обаче няма голямо значение.
— Но атаката срещу ракетната ни подводница има — реагира Лю. — Това е нападение над стратегически обект. Трябва да обмислим това. Нещо друго?
— Генерал Ци, командирът на шестдесет и пета армия, е изчезнал и се смята, че е загинал заедно с всичките си висши офицери. Направихме многократни опити да се свържем с него по радиото, но без никакъв успех. Миналата нощ 191-ва пехотна дивизия е била атакувана от неизвестни сили. Хората ни са претърпели тежки загуби от артилерията и авиацията на противника, но два от полковете съобщиха, че все още удържат позициите си. 735-и гвардейски пехотен полк очевидно е поел удара върху себе си и съобщенията от там са разпокъсани.
— Най-сериозната информация пристигна от Харбин и от Бейан. Авиацията на противника е атакувала всички железопътни мостове в двата града и съоръженията са поразени. Железопътният трафик на север временно е прекъснат. Опитваме се да установим колко бързо може да бъде възстановен.
— Има ли добри новини? — попита маршал Лю.
— Да, другарю министър. Генерал Пън и неговите сили се подготвят да подновят настъплението си. Очакваме да установим контрол над руското златно находище до днес по обед — отговори Вей, доволен, че не му се наложи да обяснява какво се бе случило с композицията, с материално-техническото и тиловото осигуряване за Пън и неговата 34-а ударна армия. Понякога убиваха вестоносеца, ако лошите новини бяха твърде много, а сега вестоносецът бе той.