— Искам да говоря с Пън. Свържете ме по телефона — заповяда Лю.
— Телефонните линии са прекъснати за кратко, но имаме радиовръзка с него — обясни Вей на началника си.
— Тогава ме свържете с Пън по радиото — повтори заповедта Лю.
— Какво става, Ва? — попита Пън. Не можеше ли поне да се изпикае, без да го прекъсват?
— Търсят ви по радиостанцията. Министърът на отбраната е — съобщи му началникът на оперативния отдел на армията.
— Чудесно — изръмжа генералът и се насочи към подвижния команден пункт, като пътем закопчаваше панталона си. Той влезе в машината и вдигна микрофона. — Генерал Пън слуша.
— Тук е маршал Лю. Каква е ситуацията при вас?
— Другарю маршал, ще потеглим до десет минути. Все още не сме влизали в съприкосновение с противника, а разузнавателните ни единици не са забелязали никакви значителни вражески формации в района. Разполагате ли с някаква информация, която може да ни бъде от полза?
— Имаме въздушни снимки на някаква руска механизирана част на запад от вас, вероятно с численост до дивизия. Съветвам ви да държите механизираните си сили заедно и да пазите левия си фланг.
— Слушам, другарю маршал, ще направя това — увери го Пън. Истинската причина да спира всеки ден бе да не позволи дивизиите да се отдалечат една от друга, да се държат заедно, като стиснат юмрук. Освен това, ако му потрябваше помощ, 29-а армия се движеше точно след него. — Предлагам на 43-та армия да се възложи да поеме отбраната на фланговете.
— Ще издам заповед — обеща Лю. — Докъде ще стигнете днес?
— Другарю маршал, ще ви изпратя един камион със злато още тази вечер. Имам един въпрос: вярно ли е това, което чух за пораженията върху линията ни за снабдяване?
— Тази нощ е имало нападения над някои железопътни мостове в Харбин и в Бейан, но не е нещо, което да не можем да възстановим.
— Да. Другарю Маршал, разрешете да се заема със задачите си.
— Действай тогава. Край.
Пън остави микрофона обратно на стойката му.
— Не е нещо, което да не можем да възстановим, казва.
— Знаете ли как изглеждат тези мостове? Необходимо е ядрено оръжие, за да бъдат унищожени — убедено каза полковник Ва Чънгун.
— Да, склонен съм да се съглася с теб — отвърна Пън, изправи се, закопча куртката си и се пресегна за чашата сутрешен чай. — Кажи на авангарда да се подготви за тръгване. Тази сутрин ще се движа напред, Ва. Искам сам да видя златната мина.
— Колко напред? — попита началникът на оперативния отдел.
— С челните единици. Добрият офицер води воините си отпред, а освен това искам да видя как се движат хората ни. Разузнавателното ни охранение не е забелязало нищо, нали?
— Ами, да, другарю генерал, но…
— Какво но? — попита Пън.
— Но предпазливият командир оставя лейтенантите и капитаните да водят — каза Ва.
— Ва, понякога говориш като бабичка.
— Ето — каза Ефремов. — Захапаха стръвта.
В Москва бе малко след полунощ и повечето прозорци на посолството на Китайската народна република бяха тъмни, но имаше и изключения. Три от прозорците светеха, крилата им бяха широко отворени и което бе по-важно, трите бяха един до друг. Всичко бе преминало перфектно, като в онези операции, които американците наричаха „ужилване“. Той бе висял над рамото на Суворов, докато предателят пишеше съобщението: „Набавих необходимото. Набавих необходимото. Ако искате да проведа операцията, оставете три съседни прозореца светещи и изцяло отворени.“ Ефремов дори бе заснел с видеокамера цялата процедура, включително и момента, в който Суворов натисна клавиша Enter, за да изпрати електронното послание до китайския си водещ агент. Той бе повикал и телевизионни новинарски екипи да заснемат събитието, защото руският народ в момента очевидно, по една или друга причина, вярваше повече на полунезависимите медии, отколкото на собственото си правителство. Добре, сега вече имаха доказателство, че китайските държавни ръководители подготвяха опит за покушение над президента Грушевой. Това щеше да изглежда добре в международната преса. Освен това прозорците съвсем не светеха случайно. И трите принадлежаха на ръководителя на мисията в посолството на КНР, който сега, в този момент, спеше в леглото си. Те се увериха в това, като му се обадиха по телефона десет минути по-рано.
— Е, сега какво ще правим?