— Надявам се. Възстановяването им ще отнеме няколко месеца — намеси се Цян Кун.
— Кой ти каза това? — остро попита Лю.
— Маршале, аз надзиравах изграждането на два от тези мостове. Тази сутрин се обадих на началника на железниците ни в Харбин. И шестте моста са разрушени — подпорите и на двата бряга са напълно разрушени и само разчистването на руините ще отнеме повече от месец. Признавам, че това ме изненада. Тези мостове бяха построени изключително солидно, а сега началникът на железниците ми съобщи, че не могат да бъдат ремонтирани.
— Кой е този пораженец? — попита Лю.
— Той е верен член на партията от много години и освен това е висококвалифициран инженер, когото ти няма да заплашваш в мое присъствие! — повиши тон Цян. — В тази сграда са допустими много неща, но няма място за лъжи!
— Хайде, Цян — опита се да го успокои Цзян Хансан. — Тук не използваме такъв език. Лю, колко зле е в действителност?
— Изпратил съм натам военни инженери, които да направят пълна оценка на пораженията и да започнат ремонтните работи. Уверен съм, че съвсем скоро ще възстановим трафика. Всички знаете, че мостостроителите ни са изключително квалифицирани.
— Лю — каза Цян, — твоите вълшебни военни мостове могат да издържат танк или камион, но не и локомотив, който тежи двеста тона и тегли вагони с още четири хиляди тона товар. Е, какви други провали претърпя сибирската ти авантюра?
— Глупаво е да се мисли, че другата страна просто ще легне и ще умре. Разбира се, че ще оказват съпротива. Само че ние имаме числено превъзходство на силите в театъра на военните действия и ще ги смажем. Златната мина ще бъде в джоба ни преди края на това заседание.
— Какво друго? — настоя Цян.
— Авиацията на американските военновъздушни сили предприе атаки късно вчера и успя да потопи някои единици на Южноморския ни флот.
— Кои единици?
— Ами, не можем да влезем в контакт с нашата ракетна подводница и…
— Потопили са единствената ни ракетна подводница? — попита премиерът Ху. — Как е възможно това? Тя в пристанището ли беше?
— Не — призна Лю. — Беше в открито море, придружавана от друга ядрена подводна лодка, която вероятно също сме загубили.
— Чудесно! — отбеляза Тун Цзе. — Значи американците нападат стратегическите ни средства! Значи сме загубили половината от ядрените си средства за възпиране, при това по-надеждната половина. Какво става, Лю? Какво ще правим сега?
От мястото си Фан Ган забеляза, че Цзян се бе снишил по един доста необичаен начин. Обичайното му поведение предполагаше да скочи в защита на Лю, но с изключение на помирителната забележка в началото на заседанието той бе оставил министъра на отбраната на произвола на съдбата. Какво ли означаваше това?
— Какво ще кажем на народа? — попита Фан, като се опитваше да премести акцента на дискусиите към нещо доста важно.
— Народът ще повярва на това, което ще чуе — каза Лю.
Всички в залата нервно кимнаха в знак на съгласие с тези думи. Те наистина контролираха медиите. На територията на цялата Народна република, включително и в Хонконг, бяха спрени предаванията на американската Си Ен Ен, както и всички западни новинарски телевизии, които обикновено бяха гледани предимно от елита на страната, а не от обикновеното население. Това, което никой не спомена, но което тревожеше всички, бе, че всеки войник си има майка и баща и те щяха да започнат да задават въпроси, когато престанеха да получават писма от сина си. Дори в една толкова тоталитарна държава като КНР никой не можеше да попречи на истината да излезе наяве или да спре слуховете, които макар и неверни, можеха да нанесат по-голяма вреда. Хората щяха да повярват на всяко нещо, различно от това, което им казваха, ако то звучеше по-смислено от официалната истина, разпространявана от правителството в Пекин.
„Истината е нещо, което твърде често предизвиква страх у хората в тази зала“, помисли си Фан и за първи път в живота си се замисли защо това бе така. Но щом истината ги плашеше, това може би означаваше, че те правят нещо нередно тук? Не, не, това не можеше да бъде вярно, нали? Нали политическият им модел бе съвършен? Нали това бе заветът на Мао?
Ако това бе вярно обаче, защо тогава се страхуваха народът да не разбере какво се случва в действителност?
Дали отговорът на този въпрос бе, че те, членовете на Политбюро, могат да знаят истината, а селяните — не?
Но в такъв случай, щом се страхуваха от това, че селяните ще научат истината, значи тя бе опасна за хората в тази зала? Дали все пак те не допускаха грешка?