Въпреки че минаваше полунощ, Мери Пат Фоли бе в своя кабинет и проверяваше електронната си поща през всеки петнадесет минути с надеждата да намери ново послание от Зорге.
— Имате поща! — уведоми я механичният глас.
— Да! — ентусиазирано реагира тя и моментално записа документа в своя компютър. После вдигна телефона. — Докарайте Сиърс тук.
След като свърши това, г-жа Фоли погледна часа на изпращане на съобщението. Беше изпратено от Пекин някъде в ранния следобед местно време… Какво ли означаваше това? Тя се разтревожи, че всяко нарушение на графика би могло да предвещава гибелта на Пойна птичка и край на сведенията от Зорге.
— Работим до късно? — попита Сиърс от вратата.
— А кой не работи? — отвърна с въпрос Мери Пат. Тя му подаде последната разпечатка. — Четете.
— Заседание на Политбюро, този път сутринта за разнообразие — каза Сиърс, докато погледът му пробягваше по текста. — Изглежда, този път са се посдърпали. Този Цян е вдигнал един малък скандал… о, добре, после е говорил с Фан насаме и е изразил известно безпокойство… разбрали са се да се срещнат отново следобед и… ох, мамка му!
— Какво?
— Обсъждали са повишаване на степента на бойната готовност на техните междуконтинентални балистични ракети… да видим… не е взето твърдо решение по технически причини — не са били сигурни колко време могат да държат ракетите си заредени с гориво, но са потресени от факта, че сме унищожили ракетната им подводница…
— Напишете това. Ще му сложа гриф „Критично“ — каза му заместник-директорът на ЦРУ по оперативната част.
„Критично“ осигуряваше най-високия приоритет в обмена на съобщения между правителствените институции в САЩ. Всеки документ с гриф „Критично“ трябваше да бъде предаден в ръцете на президента до петнадесет минути от съставянето му. Това означаваше, че Джошуа Сиърс бе принуден да го напише толкова бързо, колкото можеше да печата на клавиатурата, а това доведе до някои грешки в превода.
Райън бе заспал от около четиридесет минути, когато телефонът до леглото му зазвъня.
— Да?
— Г-н президент — съобщи някакъв безименен глас от комуникационния център на Белия дом, — получихме „Критично“ послание до вас.
— Добре. Донесете го.
Джак се надигна от леглото и стъпи върху килимчето. Като нормално човешко същество, което живееше в собствения си дом, той не обичаше да носи хавлия. Обикновено сутрин се разкарваше из къщи по бельо и на бос крак, но сега това вече не му бе позволено, така че винаги държеше един син халат под ръка до леглото. Беше му подарен преди доста време, когато преподаваше история във Военноморската академия — подариха му го неговите студенти и на ръкавите бяха извезани едната широка и четирите тесни ленти на адмирал на флота. В това облекло и с кожени пантофи, които също се появиха с новата длъжност, той излезе в коридора на горния етаж. Нощният екип от службата за охрана вече се бе раздвижил. Пръв към него се приближи Джо Хилтън.
— Чухме, сър. Вече идва насам.
Райън, който през последната седмица бе спал по-малко от пет часа на нощ, изпитваше непреодолимо желание да се отпусне и да смачка нечий фасон, но не можеше да стори това с тези хора, защото те просто си вършеха работата, като се лишаваха и от малкото си време за отдих.
Специален агент Чарли Малоун бе на пост до асансьора. Той пое папката от куриера и я подаде на Райън.
— Хъм-м — изръмжа президентът и разтри лицето си с ръце, след като отвори папката. Първите три реда си проправиха път до съзнанието му. — Ох, мамка му!
— Нещо не е наред? — попита Хилтън.
— Телефон — каза Райън.
— Оттук, сър — реагира моментално Хилтън и го поведе към дежурното помещение на хората от службата за охрана.
Райън вдигна телефона и каза:
— Мери Пат в Ленгли.
Не се наложи да чака дълго.
— Мери Пат, Джак е. Какво е това?
— Точно това, което виждаш. Говорят за зареждане на междуконтиненталните си ракети. Поне две от тях са насочени към Вашингтон.
— Страхотно. И сега какво?
— Току-що разпоредих един от разузнавателните ни спътници да поразгледа по-внимателно базите с пусковите им съоръжения. Те са две, Джак. Това, което ни интересува, е Сюанхуа. То е на около четиридесет градуса и тридесет и осем минути северна ширина и сто и петнадесет градуса и шест минути източна дължина. Дванадесет силоза с ракети ССС-4 вътре. Тези са от новите, те заместиха старите пускови позиции, които бяха в тунели и в пещери. Прави, вертикални силози, вкопани в земята. Цялата база е с размери шест на шест мили. Силозите са разположени така, че един ядрен боеприпас да не може да порази едновременно две ракети — поясни Мери Пат, докато разглеждаше спътниковите снимки на мястото, за което говореше.