— Не! — скочи Фан. — Това е равносилно на отправяне на заплаха за ядрена война. Не трябва да правим подобно нещо!
— Ако не го сторим, тогава всички ние сме обречени — каза министърът на държавната сигурност Тан Дъсъ. — Съжалявам, Фан, но тук Цзян е прав. Това са единствените оръжия, с които можем да накараме американците да отстъпят. Те ще се изкушат да ги ударят и ако го направят…
— Ако го направят, тогава ще се наложи да ги използваме, защото ако ни отнемат тези оръжия, нищо повече не може да ги спре да ни нападнат и да унищожат всичко, което сме изградили през последните шестдесет години — заключи Цзян. — Предлагам да гласуваме.
Внезапно и безразсъдно, помисли си Фан, този форум пое по пътя на безумието, което щеше да отведе страната до гибел. Очевидно той бе единственият, който осъзна това, защото за първи път в живота си застана срещу останалите. Най-сетне заседанието свърши. Членовете на Политбюро се качиха в лимузините и се прибраха по домовете си. Нито един от тях не мина пътем през площад „Тянанмън“ и всички заспаха, веднага щом се прибраха вкъщи.
На площадката имаше двадесет и пет UH-60A „Блекхоук“ и петнадесет апача. Всеки вертолет имаше допълнителни криле, монтирани от двете страни на фюзелажа. На тези на блекхоуките бяха подкачени само допълнителни баки с гориво, докато апачите носеха и балки с НУРС-ове. Екипажите се бяха събрали и проучваха картите.
Кларк слезе от самолета пръв. Той бе облечен в своя черен екип, тип „нинджа“. Един войник поведе него и Кирилин, който носеше светлата бойна униформа на руските авиодесантчици, към полковник Бойл.
— Здрасти, Дик Бойл.
— Аз съм Джон Кларк, а това е генерал-лейтенант Юрий Кирилин. Аз съм от „Рейнбоу“ — поясни Джон. — Той е от Спецназ.
Бойл отдаде чест.
— Е, аз съм вашият шофьор, господа. Целта се намира на седемстотин и шестнадесет мили оттук. Можем да стигнем дотам с горивото, което носим, но на връщане ще трябва да дозаредим. Ще направим това точно тук — той показа една точка върху полетната карта, — ако имаме късмет. Това е хълм, разположен западно от едно градче, което се казва Чъчън. Два С-130 ще хвърлят там контейнери с гориво. Ще имаме ескорт, който ще ни осигурява поддръжка отгоре — F-15 и няколко F-16, които ще се заемат с радарите по трасето, а когато стигнем тук, осем F-117 ще подпукат тази база за изтребители в Аншан. Това трябва да бъде достатъчно, за да ни спести проблемите с китайската авиация. Сега, ракетната база има охранително подразделение, за което се предполага, че е в състав до батальон. То е в тези бараки тук — този път той посочи една сателитна снимка, — и пет от моите апачи ще го ударят с НУРС-ове. Останалите ще осъществяват директна поддръжка. Единственият въпрос, който остава да изясним, е колко близо до тези ракетни силози искате да ви свалим.
— Ще кацнем направо върху тях — отговори Кларк и погледна към Кирилин.
— Съгласен съм, колкото по-близо, толкова по-добре.
Бойл кимна.
— Добре. Върху корпуса на всеки хеликоптер е изписан номерът на силоза, до който ще кацне. Аз ще летя отпред и ще сляза до този тук.
— Това означава, че аз идвам с вас — каза му Кларк.
— Колко души?
— Десет без мен.
— Добре, боекомплектите ви за химическа защита са във вертолета. Обличайте се и да потегляме. Клозетът е натам — посочи Бойл. За препоръчване бе всеки да се облекчи преди началото на полета. — Петнадесет минути.
Кларк се запъти в указаната посока, следван от Кирилин. Двамата стари воини знаеха какво трябва да правят в повечето случаи, а това бе също толкова важно, колкото да заредиш оръжието си.
— Бил ли си по-рано в Китай, Джон?
— Не. Само в Тайван, веднъж преди много време, колкото да ме изчукат, да ме посинят и да ме татуират.
— Сега няма такава опасност. Знаеш ли, и двамата сме вече твърде стари за това.
— Знам — каза Кларк, докато вдигаше ципа си. — Обаче няма да стоиш отзад, нали?
— Водачът трябва да бъде с хората си, Иван Тимофеевич.
— Така е, Юрий. Успех.
— Те няма да нанесат ядрен удар на моята страна или на твоята — обеща Кирилин. — Не и докато съм жив.