— Кочис четири и пет, тук Водач. Върнете се в Гега, нямаме нужда от вас тук.
— Прието, Водач — отвърнаха съответните пилоти. Двата щурмови хеликоптера се оттеглиха, като оставиха другите три да се огледат и да унищожат всяка оцеляла форма на живот.
Полет Гега, който също се състоеше от пет Апача, пристигна малко преди блекхоуките. Оказа се, че до всеки силоз има по един малък пост от по двама войници. Те бяха унищожени за секунди с оръдеен огън. После апачите кръжат, като всеки от тях покриваше по два силоза, търсейки движещи се обекти. Нямаше такива.
Бандит шест — полковник Дик Бойл, сниши своя блекхоук над силоза, обозначен на сателитните снимки като „номер 1“.
— Давай! — извика вторият пилот по интеркома. Бойците от „Рейнбоу“ скочиха от машината непосредствено до източната страна на самата шахта. Ако не бе „китайската шапка“ — стоманената структура, която изглеждаше като обърната фунийка за сладолед, те можеха да скочат направо върху вратата.
Командният пункт бе най-добре защитената структура в цялата база. Той бе вкопан на десет метра под земята, като въпросните десет метра представляваха армиран бетон, така че конструкцията да издържи на ядрен взрив в радиус от сто метра, или поне така обещаваха проектантите. Вътре се намираше десетчленният команден състав, ръководен от генерал-майор Сюн Циннян. Той бе постъпил като офицер във Втора артилерия (така китайците наричаха подразделенията си със стратегически ракети) веднага след като завърши университета с диплома за инженер. Само три часа по-рано той бе надзиравал зареждането на всичките дванадесет междуконтинентални балистични ракети CSS-4 — нещо, което никога досега не му се бе случвало. Заповедта бе издадена без никакво обяснение, макар да не бе нужно човек да е специалист по ракетни системи, какъвто всъщност бе той по професия, за да я свърже с войната в Русия.
Като всички офицери в Народоосвободителната армия генерал-майор Сюн бе много дисциплиниран мъж и никога не забравяше, че най-ценните военни средства на неговата страна се намират под личния му контрол. Когато постът до един от силозите задейства алармата, офицерите му включиха телевизионните камери, които бяха предназначени за проверка и наблюдение. Те бяха стари камери и се нуждаеха от светлина, така че прожекторите в базата също бяха включени.
— Какво става, мамка му! — извика Чавес, след което заповяда по радиостанцията. — Изгасете тези светлини!
Това съвсем не бе трудно. Пилоните, върху които се намираха прожекторите, не бяха нито много високи, нито бяха прекалено далече. Чавес насочи своя MP-10 към един от тях и светлината угасна. Нито едно от другите осветителни тела в цялата база не издържа повече от пет секунди.
— Нападат ни! — каза генерал Сюн с тих и невярващ глас. — Нападат ни — повтори той още веднъж, след което се сети, че за подобни случаи имаше установена процедура. — Вдигни охраната по тревога — заповяда на един от сержантите, после се обърна към друг. — Свържи ме с Пекин.
При силоз номер 1 Пади Конъли изтича до двете тръби, които водеха към бетонната кутия, представляваща горната част на съоръжението. Към всяка от тях той прикрепи по едно блокче композиция-В — експлозивът, който предпочиташе да използва, след което натика по една детонационна капсула в двете парчета взривно вещество. Двама мъже — Еди Прайс и Ханк Патерсън, бяха коленичили малко зад него с оръжие в ръка, за да го прикриват при евентуално противодействие, каквото липсваше.
— Огън в дупката! — извика Конъли и притича обратно при другите двама. Тримата залегнаха ниско зад бетонната конструкция, за да се предпазят от предстоящия взрив, и той завъртя ръчката на детонатора. Една хилядна от секундата по-късно двете тръби се пръснаха на парчета.