— Мамка му — реагира морският пехотинец.
— Точно така.
Процедурите се записваха. Той се обади първо във военния кабинет на Белия дом.
Райън се подготвяше за вечеря със семейството си. Тази вечер бе необичайна, тъй като по програма нямаше никакви официални ангажименти, никакви речи и това бе добре, защото иначе все се появяваха репортери и задаваха въпроси, а после…
— Кажи го пак — каза Андреа Прайс О’Дей в скрития в ръкава си микрофон. — Какво?
В този момент още един агент на службата за охрана влетя в стаята.
— Походен ред! — обяви той. Тази кодова фраза често бе оттренирвана, но никога досега не бе изричана наистина.
— Какво? — каза Джак половин секунда преди съпругата му да реагира по същия начин.
— Г-н президент, трябва да изведем оттук вас и семейството ви — обясни Андреа. — Хеликоптерите на морската пехота вече са на път.
— Какво става?
— Сър, командването на ПВО докладва за движеща се към нас балистична заплаха.
— Какво? Китай?
— Това е всичко, което знам. Да тръгваме, веднага — настоя Андреа.
— Джак — разтревожено каза Кети.
— Добре, Андреа — президентът се обърна. — Трябва да вървим, мила. Още сега.
— Но… какво става?
Той я вдигна на крака и я съпроводи до вратата. Коридорът бе изпълнен с агенти. Трентън Кели държеше Кайл Дениъл — лъвиците пазителки на бебето не се виждаха никъде и с тяхната задача се бе нагърбила охраната на другите деца. В един момент се оказа, че в асансьора няма достатъчно място. Семейство Райън тръгнаха първи. Повечето агенти слязоха до приземния етаж, тичайки надолу по широкото стълбище от бял мрамор.
— Чакайте! — извика друг агент и вдигна лявата си ръка. В дясната държеше пистолета си, това не бе нещо, което можеше да се види често. Те спряха, както им бе заповядано — дори президентът нямаше навика да спори с мъже, извадили оръжие.
Райън мислеше бързо.
— Андреа, къде отивам?
— Вие отивате в Нийкап. Вицепрезидентът Джексън ще се присъедини към вас. Семействата ви заминават с „Еър форс 1“.
Във военновъздушна база Андрюс, която се намираше в покрайнините на Вашингтон, пилотите от Първа вертолетна ескадрила на ВВС на САЩ тичаха към своите машини „Бел Хюи“. Всеки бе прикрепен към някой от ръководителите на страната и всеки знаеше къде се намира неговият „пътник“ в момента благодарение на постоянно актуализираната информация от службата за сигурност. Тяхната работа бе да съберат членовете на кабинета и да ги откарат от Вашингтон до предварително определени места, които бяха считани за сигурни. След по-малко от три минути вертолетите се вдигнаха във въздуха и се разпръснаха в различни посоки.
— Джак, какво означава това?
Съпругата му не се плашеше лесно, но сега това се бе случило.
— Скъпа, докладваха ни, че към Америка лети балистична ракета, а най-сигурното място в подобна ситуация е във въздуха. Затова ти и децата ще бъдете откарани до „Еър форс 1“. Аз и Роби отиваме в Нийкап.
— Какво означава това? — настоя първата дама.
— Лошо е, но засега не знам нищо повече.
На остров Шемия от Алеутския архипелаг огромният радар „Кобра Дейн“ сканираше небето в северна и в западна посока. Той често засичаше различни сателити, които по принцип летяха по-ниско от бойните глави на междуконтиненталните балистични ракети, но компютърът анализираше траекториите на всяко тяло, попаднало в обхвата на системата, и определи точно какво представлява въпросният обект — той се движеше твърде високо за изкуствен спътник на ниска орбита и прекалено бавно за ракета носител.
— Каква е траекторията? — обърна се един майор към сержанта пред терминала.
— Компютърът казва, че се насочва към източния бряг на Съединените щати. След няколко минути ще знаем повече… засега е някъде между Бъфало и Атланта.
Тази информация автоматично бе предадена в командването на ПВО и в Пентагона.
Цялата военна машина на Съединените щати премина на най-висока предавка, като всеки елемент от нея стори това, когато информацията достигна до него. Част от този процес бе и крайцерът „Гетисбърг“, който бе привързан на кея във вашингтонската военноморска корабостроителница.
Капитан Блънди бе в каютата си за работа по време на престой в пристанище, когато звънна телефонът.
— Говори капитанът… подайте сигнал за бойна тревога, г-н Гибсън.
Из целия кораб зазвучаха електрическите сирени, а след тях и високоговорителите:
— Бойна тревога! Бойна тревога! — Всички по бойните си постове.