— Пет и шест се представиха точно като предишните четири, пропускайки целта едва с няколко метра.
Още едно потръпване.
— Осем! Чисто!
— Трябва да я ударим, преди да слезе на хиляда и петстотин метра. След това вече може да избухне — отвърна Грегъри.
— На такова разстояние мога да я поразя с петинчовото си оръдие — каза Блънди. В гласа му започна да се прокрадва страх.
Райън се чудеше защо не трепери. Смъртта бе протягала студените си ръце към него неведнъж… в центъра на Лондон… в собствения му дом… в „Червеният октомври“… на онзи безименен хълм в Колумбия. Един ден щеше да го докосне. Дали това щеше да стане днес? Той дръпна за последен път от цигарата и я смачка в алуминиевия пепелник.
— Добре, ето седем приближава — пет, четири, три, две, едно — сега!
— Пропусна! Мамка му!
— Девет тръгна… Десет тръгна… и двете чисто! Свършихме ракетите — съобщи невидимият старшина. — Това е, момчета.
Китайската балистична ракета премина над околовръстното шосе на окръг Колумбия — междущатска магистрала 695, и сега бе на по-малко от шест хиляди метра, светейки в тъмнината като метеор, за каквато я помислиха някои хора и я посочиха на други до тях. Ако продължаваха да я следят с поглед до взрива, очите им щяха да експлодират и те щяха да умрат слепи…
— Осем пропусна! Само на един шибан косъм! — гневно обяви гласът. На телевизионния екран взривът изглеждаше на сантиметри от целта.
— Остават още две — каза началникът на оръжейната секция.
Горе предният радар SPG-62 заливаше целта с вълни в рентгеновия обхват. Издигащата се ракета SM-2, чийто реактивен двигател продължаваше да гори, се насочи по отразения сигнал, фокусира източника на отразената енергия и се устреми към него като нощна пеперуда към пламък — робот-камикадзе с размерите на малка кола, който се движеше с близо две хиляди мили в час и търсеше обект, летящ шест пъти по-бързо… две мили… една миля… деветстотин метра… петстотин метра… сто мет…
… и метеорът на телевизионния екран се превърна в сноп искри и пламъци…
— Да! — изкрещяха в един глас двадесет мъже.
Камерата проследи падащите искри. На съседния екран радарът показа, че те се изсипват в централната част на Вашингтон.
— Трябва да се изпратят хора да съберат тези отломки. Някои от тях ще са плутоний, а пипането му не е много здравословно — каза Грегъри и се облегна на една колона. — Закачи я на косъм. О, Боже, как успях да оплескам програмата си по такъв начин?
— Не бих се косил толкова много, д-р Грегъри — отвърна му първи главен старшина Лийк. — Вашият софтуер помогна на последната да се насочи по-добре. Мисля, че искам да те почерпя една бира, приятел.
61.
Революция
Обикновено новините не се връщат бързо там, където в действителност биват създадени. След като издаде заповедта за изстрелване на ракетите, министърът на отбраната Лю започна да се чуди какъв би трябвало да е следващият му ход. Съвсем ясно бе, че не може да се върне обратно в леглото. Америка най-вероятно щеше да отвърне на удара и затова първото нещо, което здравият разум му подсказа, бе да се разкара някъде по-далеч от Пекин. Той стана, посети тоалетната, наплиска лицето си с вода и умът му отново се блъсна в тухления зид. Какво да прави? Единственият човек, на когото можеше да се обади, бе Цзян Хансан. Свърза се и започна да говори много бързо.
— Ти си… какво се е случило, Лю? — попита старшият министър без портфейл с неподправена тревога.
— Някой, руснаците или американците, не съм сигурен, нападнаха ракетната ни база в Сюанхуа и се опитаха да унищожат ядрените ни стратегически оръжия. Наредих на командира на базата да ги изстреля, разбира се — каза Лю на колегата си с глас, който излъчваше едновременно предизвикателство и самооправдание. — Така се разбрахме на последното ни заседание, нали?
— Лю, да, ние обсъдихме тази възможност. Само че ти си ги изстрелял, без да се посъветваш с нас? — попита Цзян. Подобни решения винаги се вземаха колективно, никога еднолично.
— Какво друго можех да сторя, Цзян? — отвърна с въпрос маршал Лю. — Ако се бях поколебал дори за момент, нямаше да има повече какво да се изстреля.
— Разбирам — отвърна министърът без портфейл. — И какво става сега?
— Ракетите летят. Първите трябва да ударят целите си — Москва и Ленинград, след около десет минути. Нямах избор, Цзян. Не можех да им позволя да ни обезоръжат напълно.
Цзян искаше да ругае и да крещи срещу военния, но от това нямаше да има никаква полза. Станалото — станало. Безсмислено бе да се хаби интелектуална и емоционална енергия за нещо, което вече не можеше да се промени.