— Не отидох в убежището под Източното крило, защото прецених, че е по-добре жените да се скрият там. Аз… ами, сър, взех асансьора до покрива и реших да погледам.
— Арни, тук седи един смел мъж — каза Джак и поздрави сервитьора, като вдигна чашата си.
— Къде бяхте вие, г-н президент? — попита Пембъртън, като грубо наруши протокола, воден от чисто любопитство.
— Аз бях на кораба, който свали проклетото нещо — гледах как момчетата си вършеха работата. Това ми напомня за този Грегъри, човека, когото Тони Бретано е накарал да преработи софтуера там. Трябва да го наглеждаме, Арни. Той е един от хората, които спасиха положението.
— Записах си, г-н президент — каза Ван Дам и отпи голяма глътка от чашата си. — Нещо друго.
— Точно сега не се сещам за нищо друго — призна си Фехтовачът.
В Пекин беше осем часът сутринта и министрите се събираха в заседателната зала все още сънени, но въпросът на езика на всеки от тях бе „Какво се случи?“.
Премиерът Ху обяви началото на заседанието и нареди на министъра на отбраната да представи доклада си. Лю стори това с монотонния глас на телефонен секретар.
— Заповядал си изстрелването? — ужасено попита външният министър Шен.
— Какво друго можех да направя? Генерал Сюн ми съобщи, че базата е нападната. Те се опитваха да унищожат ядрените ни ресурси — обсъдихме тази възможност, нали?
— Да, обсъдихме я — съгласи се Цян. — Но да направиш такова нещо без нашето одобрение? Това е безрасъден политически акт, Лю. Какви нови опасности си ни навлякъл?
— И какъв е резултатът от него? — попита Фан.
— Очевидно бойната глава или е показала дефект, или е била прехваната по някакъв начин и унищожена от американците. Единствената ракета, която бе изстреляна успешно, бе насочена към Вашингтон. Градът, съжалявам, че трябва да го кажа, не бе унищожен.
— Съжаляваш да го кажеш… ти съжаляваш да го кажеш? — Фан говореше по-силно, отколкото който и да е около тази маса го бе чувал да прави. — Глупак! Ако бе успял, щяхме да се окажем изправени пред гибелта на цялата нация. Ти съжаляваш?
По същото време във Вашингтон на един редови служител от ЦРУ му хрумна една идея. Те въвеждаха и показваха директно в Интернет информацията от бойното поле в Сибир, защото независимите новинарски емисии не се излъчваха на територията на Китайската народна република.
— Защо — попита служителят своя пряк ръководител — да не им пуснем и Си Ен Ен?
Решението бе взето моментално, макар вероятно да бе неправомерно и да нарушаваше законите за авторското право. В конкретния случай обаче здравият разум надделя над бюрократичните съображения. Си Ен Ен бързо прецени, че може да представи сметката по-късно.
И така, час и двадесет минути след събитието http://www/darkstarfeed.cia.gov/siberiabattle/realtime.ram започна да излъчва записите от почти състоялото се унищожение на Вашингтон. Новината, че е направен неуспешен опит за започване ядрена война шокира студентите на площад „Тянанмън“. Мисълта, че самите те могат да бъдат целите на ответния удар, предизвика не само страх, но и гняв в младежките им сърца. Вече бяха около десет хиляди. Много от тях носеха портативните си компютри и с помощта на мобилни телефони следяха информацията по Интернет. Местоположението им в тълпата можеше да бъде определено на спътниковия видеоматериал по обособените по-плътни групички младежи около тях. Водачите на демонстрацията се събраха и започнаха да говорят помежду си. Те осъзнаваха, че трябва да сторят нещо, просто все още не знаеха точно какво. Единственото, което знаеха със сигурност, бе, че можеха да се окажат лице в лице със смъртта.
Страстите се нагорещяваха и от коментаторите на Си Ен Ен, които нахлуха в студиата си в Атланта и в Ню Йорк и започнаха да изказват мнения, че най-вероятната реакция на Америка е да отвърне подобаващо на китайското нападение. Един репортер попита какво означава „подобаващо“ и отговорът, който получи, бе предсказуем.
Студентите на площад „Тянанмън“ вече не мислеха толкова за собственото си оцеляване, колкото за спасението на своята нация — милиард и триста хиляди души, чиито съдби бяха заложени на карта от лудите в Политбюро. Сградата на Министерския съвет не бе много далече и тълпата се насочи натам.
По това време на площада на Небесното спокойствие вече имаше малко по-сериозно полицейско присъствие. Сутрешните патрули отмениха колегите си от нощната смяна и видяха голямата група младежи, което ги изненада доста, защото това не бе споменато по време на сутрешния инструктаж в участъка. Мъжете, които отстъпваха от дежурство, обясниха, че не се е случило абсолютно нищо, което да противоречи на закона и че, доколкото знаят, това е просто спонтанна демонстрация в подкрепа на смелите войници на Народоосвободителната армия в Сибир. И така на площада имаше малко редови патрулни пазители на реда и още по-малко представители на Народната въоръжена полиция. В конкретната ситуация това вероятно нямаше значение. Групата студенти се събра в по-плътна формация и изненадващо дисциплинирано се отправи към седалището На правителството на своята страна. Когато се приближиха достатъчно, видяха, че сградата се охранява от въоръжени мъже. Полицаите не бяха подготвени за появата на толкова много хора. Най-старшият от тях — някакъв капитан, се насочи към студентите сам и попита кой отговаря за групата, само за да бъде избутан настрани от един двадесет и две годишен студент по машиностроене.