Като офицер от полицията той не бе свикнал да не обръщат внимание на думите му, така че случилото се абсолютно го обърка. Капитанът вече гледаше гърба на отдалечаващия се младеж, който би трябвало да замръзне на място, когато му заповядаха. В качеството си на представител на властта той очакваше, че студентите ще спрат като един по негова команда, защото така предполагаше законът в Народната република, но като всички твърди неща законът бе чуплив, а зад него нямаше нищо. В сградата имаше общо около четиридесет въоръжени мъже, но всички те бяха в задната част на първия етаж, защото министрите не обичаха повече от един-двама селяни с оръжие да се мотаят пред очите им. Четиримата дежурни офицери на главния вход просто бяха пометени, когато тълпата нахлу през голямата двойна врата. Всички извадиха пистолетите си, но само един стреля, като рани трима студенти, преди да бъде повален на земята и изпратен в безсъзнание с ритници. Останалите трима се втурнаха към главния пункт, за да повикат подкрепление. През това време студентите вече тичаха нагоре към втория етаж по широкото церемониално стълбище.
Залата за заседания на Политбюро бе шумоизолирана като предпазна мярка срещу евентуално подслушване. Шумоизолацията обаче действаше двупосочно, така че хората около голямата маса не чуха нищо, докато коридорът не се изпълни със студенти само на петдесет метра от тях, но дори тогава единствената реакция на министрите бе да завъртят глави към вратата с раздразнение…
… Въоръжената охрана се раздели на две групи, като едната се затича към предната част на първия етаж на сградата, а останалите тръгнаха по задното стълбище към втория етаж, водени от един майор, който бе решил да евакуира министрите. Нещата се развиха прекалено бързо и на практика без предупреждение, защото градската полиция изпусна топката, а после вече нямаше време да се викат въоръжени подкрепления. Групата от първия етаж се затича към стената от студенти. Командир на двадесетимата полицаи, въоръжени с автомати, беше един капитан, който се поколеба да издаде заповед за стрелба, защото студентите, които виждаше пред себе си, бяха повече от патроните в пълнителите на хората му и колебаейки се, той изгуби инициативата. Множество младежи се приближиха към въоръжените мъже с вдигнати ръце и започнаха да им говорят с вразумяващ тон, който бе в пълно противоречие с разгневената тълпа зад тях.
На втория етаж нещата се развиха по друг начин. Майорът там не се поколеба изобщо. Той накара хората си да вдигнат автоматите и да изстрелят предупредителен залп нагоре, за да уплашат нашествениците. Студентите обаче не се уплашиха и продължиха да нахлуват през страничните врати на главния коридор, една от които принадлежеше на залата, в която заседаваше Политбюро.
Внезапната поява на петнадесетина младежи привлече вниманието на всеки от министрите.
— Какво е това! — изрева Цзян Хансан. — Кои сте вие?
— А ти кой си? — презрително запита студентът по машиностроене. — Ти ли си онзи маниак, който започна ядрена война?
— Няма такава война — кой ви каза подобна глупост? — попита маршал Лю. Униформата му им показа кой бе той.
— А ти си онзи, който изпрати войниците ни да загинат в Русия!
— Какво е това? — попита министърът без портфейл.
— Мисля, че това е народът, Цзян — осведоми го Цян Кун и след малка пауза добави студено: — Нашият народ, другарю.
През това време в залата влязоха още студенти и охраната вече не можеше да поеме риска да стреля — прекалено много държавни мъже имаше там, на пътя на куршумите.
— Хванете ги, хванете ги! Те няма да посмеят да стрелят тук! — извика един студент. Двойки и тройки младежи се насочиха към всеки от седящите около масата.
— Кажи ми, момче — кротко попита Фан стоящия най-близко до него студент, — как научихте всичко това?