— Чрез компютрите си, разбира се — отвърна младежът малко неучтиво, но без да прекалява.
— Е, човек намира истината там, където може — отбеляза възрастният министър.
— Е, дядо, вярно ли е?
— Да, със съжаление трябва да кажа, че е вярно — отвърна му Фан, без да знае какво потвърждава.
В този момент пристигна и втората група въоръжени пазачи. Водени от офицера с пистолет в ръка, те си запробиваха път навътре в залата с широко отворени очи. Студентите не бяха въоръжени, но майорът осъзна, че ако хората му откриеха огън в тази зала, сред загиналите щяха да бъдат и онези, които трябваше да охраняват. Сега бе негов ред да се колебае.
— Сега нека всички се успокоят — каза Фан, като бавно избута стола си назад. — Вие, другарю майор, знаете ли кой съм аз?
— Да, другарю министър, но…
— Добре, другарю майор. Първо дайте отбой на хората си. Не искаме някой да бъде убит тук. Вече загинаха достатъчно хора.
Офицерът огледа залата. Явно още никой не искаше да говори и в създалия се вакуум бяха изречени ако не думите, които искаше да чуе, то поне такива, които имаха някаква тежест. Той се обърна и безмълвно, само с един жест, нареди на хората си да отпуснат оръжията.
— Много добре. Сега, другари — каза Фан, като се обърна към колегите си, — предлагам да направим някои промени тук. Първо, министър Шен трябва да се свърже с Америка и да каже, че се е случил ужасен инцидент, че се радваме, защото той не доведе до човешки жертви, и че отговорните за тази грешка ще бъдат наказани от нас. В тази връзка настоявам за незабавния арест на премиера Ху, на министъра на отбраната Лю и на министър Цзян. Те са хората, въвлекли ни в тази глупава авантюра в Русия, която може да доведе до гибелта на всички ни. Вие тримата застрашихте нашата страна и ще трябва да платите за престъплението, което извършихте спрямо народа.
— Другари, нека да гласуваме — каза Фан.
Отново всички бяха единодушни. Дори Тан и министърът на вътрешните работи Тун кимнаха в знак на съгласие.
— Сега, Шен, ти незабавно ще предложиш на Русия и на Америка прекратяване на враждебните действия, като ще им кажеш, че виновните за тази опустошителна авантюра ще бъдат наказани. Съгласни ли сме с това, другари?
Съгласни бяха.
— Що се отнася до мен, аз мисля, че всички ние трябва да благодарим на Небесата за възможността да сложим край на тази лудост. Нека сторим това бързо. Сега аз ще поговоря с тези млади хора, за да разбера какво друго ги интересува. Вие, другарю майор, ще отведете тримата задържани в затвора. Цян, ще останеш ли с мен да поговорим със студентите?
— Да, Фан — отвърна финансовият министър. — За мен ще бъде удоволствие.
— И така, млади хора — каза Фан на онзи, който се държеше като водач, — какво искате да обсъдим?
Хеликоптерите „Блекхоук“ летяха по обратния път. Презареждането мина без проблеми, но скоро стана ясно, че са загубили почти тридесет души, всичките руснаци, по време на атаката над Сюанхуа. На Кларк не му бе за първи път да вижда как загиват добри мъже. Определящият фактор тук бе единствено липсата на късмет, но подобно обяснение трудно можеше да бъде дадено на току-що овдовяла жена. Другата мисъл, която го тормозеше, бе свързана с единствената излетяла ракета. Той видя как тя се наклони на изток. Ракетата не бе потеглила към Москва и това бе всичко, което знаеше за момента. По време на обратния полет пазеха радиомълчание, а той не можеше да се обади по сателитния си телефон, защото в някакъв момент бе паднал и счупил антената в горния край на проклетото нещо. Беше се провалил. Това бе всичко, което знаеше, и въображението му бе недостатъчно, за да си представи последствията. Единственото успокоение, за което можеше да се сети, бе, че никой от семейството му не живееше в близост до някоя от евентуалните цели. Много други хора обаче живееха точно там. Най-сетне хеликоптерът кацна, вратите се отвориха и бойците започнаха да изскачат отвътре. Кларк видя генерал Дигс и се насочи към него.
— Колко лошо?
— Флотата я е свалила над Вашингтон.
— Какво?
— Генерал Мур ми каза това. Някакъв крайцер — мисля, че каза „Гетисбърг“, е свалил копелето насред Вашингтон. Извадили сме късмет, г-н Кларк.
Краката на Джон почти му изневериха, когато чу тази новина. През последните пет часа не можа да прогони от съзнанието си образа на една голяма ядрена гъба с неговото име върху нея над някой американски град, но Бог, късметът или който и да е там се бе намесил и бе оправил нещата.
— Какво става, г-н К.? — попита Чавес със значителна доза безпокойство в гласа си. Дигс каза и на него.