— Искаш да кажеш да й кажа някои стихове или нещо подобно?
— Точно така — каза Зайо. — Великолепно! Сега да тръгваме!
И те тръгнаха да търсят Кенга.
Кенга и Ру прекарваха спокойно следобеда си на едно песъчливо място в Гората. Ру се упражняваше в малки скокове из пясъка, като скачаше в мишите дупки и се изкатерваше навън, а Кенга, като се озърташе плахо, казваше: „Само още един скок, миличко, и тръгваме за дома!“
В този момент кой, мислите, се дотътра до тях? Пух!
— Добър ден, Кенга!
— Добър ден, Пух!
— Гледай ме как скачам! — изписка Ру и скочи в друга миша дупка.
— Здравей, Ру, мъничък!
— Тъкмо си тръгвахме за дома — каза Кенга. — Добър ден, Зайо! Добър ден, Прасчо!
Зайо и Прасчо току-що бяха дошли от другия край на полянката и казаха „Добър ден!“ и „Здравей, Ру!“ и Ру ги помоли да го видят как скача. Те го загледаха.
И Кенга гледаше…
— О, Кенга — каза Пух, след като Зайо два пъти му смигна, — не зная дали изобщо се интересуваш от Поезия…
— Не особено — каза Кенга.
— О! — каза Пух.
— Ру, миличък, само още един скок и тръгваме за дома!
Последва късо мълчание, докато Ру скочи в друга миша дупка.
— Продължавай! — прошепна високо Зайо зад лапата си.
— Като говорим за Поезия — каза Пух, — аз съчиних нещичко, като идвах насам. Ето… чакай да си спомня…
— Представям си! — каза Кенга. — Хайде, Ру, миличък!
— Ще ви хареса това стихотворение — каза Зайо.
— Страшно много — каза Прасчо.
— Трябва да слушате много внимателно — каза Зайо.
— За да не пропуснете нещо — каза Прасчо.
— Разбира се — каза Кенга, но все гледаше към бебето Ру.
— Как започваше, Пух?
Пух се изкашля леко и започна:
— Да, така, нали? — каза Кенга, без да дочака да чуе какво се е случило в петък. — Само още един скок, Ру, миличък, и ние наистина трябва да си вървим.
Зайо бързо смушка Пух.
— Като говорим за поезия — изведнъж каза Пух, — забелязахте ли онова дърво там?
— Къде? — каза Кенга. — Хайде, Ру…
— Точно там — каза Пух, като сочеше зад гърба на Кенга.
— Не — каза Кенга. — Хайде, скочи у мен, Ру, миличък, и тръгваме за дома!
— Трябва да погледнете това дърво точно там! — каза Зайо. — Да те вдигна ли, Ру? — И той го прегърна.
— Оттук виждам птица на него — каза Пух. — Или е риба?
— Вие трябва да видите тази птица оттук — каза Зайо, — ако не е риба.
— Не е риба! Птица е! — каза Прасчо.
— Така е май! — каза Зайо.
— Скорец или кос? — каза Пух.
— Това е въпросът — каза Зайо, — кос ли е, или скорец?
Тогава Кенга си обърна най-сетне главата да погледне. В този миг Зайо извика високо: „Хайде, влизай, Ру!“, и Прасчо скочи в джоба на Кенга, а Зайо хукна да бяга, стиснал в лапите си Ру.
— Я, къде е Зайо? — каза Кенга, като се обърна. — Добре ли се настани вътре, Ру, миличък?
От дъното на джоба на Кенга Прасчо квикна като Ру.
— Зайо си отиде — каза Пух. — Ако не се лъжа, имаше да свърши нещо внезапно.
— А Прасчо?
— Мисля, че и Прасчо си спомни нещо изведнъж…
— И ние трябва да си вървим вече у дома — каза Кенга. — Довиждане, Пух! — И с три големи скока тя изчезна.
Пух я изгледа, докато тя се отдалечаваше.
„Бих желал да мога да скачам така — помисли си гласно той. — Някои могат, а някои не могат! Това е то!“
Имаше моменти, когато Прасчо желаеше Кенга да не може! Понякога, когато трябваше да върви, дълго през Гората за дома си, той мечтаеше да е птичка, но сега мислите му подскачаха на дъното на кенгиния джоб:
това не
— Ако е никога бих
летене, летял!!!
Когато изхвръкваше нагоре, Прасчо викаше „Оооо!“, а когато отново падаше на земята, викаше „Ох!“ И така през целия път до къщата на Кенга той викаше: „О-о-о-о… ох! О-о-о-о… ох!“
Разбира се, щом разкопча джоба си, Кенга се досети какво се е случило. Само за миг й се стори, че е уплашена, но после разбра, че не е, защото знаеше, че Кристофър Робин никога няма да позволи да се случи нещо лошо на Ру. И си каза: „Щом те се шегуват с мен, и аз ще се пошегувам с тях!“