— Хайде, Ру, миличък — каза тя, като извади Прасчо от джоба си, — време е за лягане!
— Аха! — каза Прасчо както можеше след тази Ужасна Разходка. Но изглежда, че не беше много хубаво „Аха!“ и Кенга не можа да разбере какво значи.
— Първо баня! — каза Кенга весело.
— Аха! — каза Прасчо пак, като се оглеждаше тревожно за другите.
Но другите ги нямаше. През това време Зайо си играеше с бебето Ру у дома си и всеки миг го обикваше все повече. А Пух, който беше решил да става Кенга, беше още на песъчливата полянка сред Гората и се упражняваше да скача.
— Никак не съм сигурна — каза колебливо Кенга — дали е добра идеята ми да ти направя една студена баня тази вечер. Би ли желал, Ру, миличък?
Прасчо, който всъщност не беше привърженик на къпането, потръпна от възмущение и каза с най-голямата храброст, на която беше способен:
— Кенга, виждам, че е време да заговорим открито!
— Смешен малък Ру! — каза Кенга, като приготви водата за къпане.
— Аз не съм Ру — изквича силно Прасчо. — Аз съм Прасчо!
— Да, миличък, да! — каза Кенга спокойно. — Как хубаво си преправяш гласа като Прасчовия! Колко ми е умен — продължи тя, като взе голям жълт сапун от долапа. — Какво ли още ще измисли!
— Не виждаш ли — изквича Прасчо. — Нямаш ли очи? Погледни ме!
— Гледам те, Ру, миличък — каза Кенга доста строго, — но и ти си спомни какво ти говорих за гримасниченето! Ако все така подражаваш на Прасчо, ще заприличаш на Прасчо и помисли си колко ще съжаляваш тогава! Хайде сега в легена и не ме карай да ти повтарям!
Преди да разбере какво става, Прасчо се намери в легена и Кенга го жулеше вече здраво с голяма груба кесия.
— О-о! — квичеше Прасчо. — Пусни ме! Пусни ме, аз съм Прасчо!
— Не си отваряй устата, миличък, ще ти влезе сапун вътре — каза Кенга. — Ето, видя ли?
— Ти… ти… ти го правиш нарочно! — изфъфли Прасчо, щом можа отново да проговори… и изведнъж му запушиха устата със сапунената кесия.
— Вярно, миличък, затова мълчи!
След минута Прасчо бе изваден от легена и избърсан с хавлия.
— Сега — каза Кенга — ето ти лекарството и — леглото!
— К… к… какво лекарство? — изквича ужасен Прасчо.
— За да пораснеш голям и силен, миличък! Не би искал да останеш малък и хилав като Прасчо, нали? Затова, хайде!
В този момент някой почука на вратата.
— Влез — каза Кенга и Кристофър Робин влезе.
— Кристофър Робин! Кристофър Робин! — извика Прасчо. — Тя продължава да твърди, че съм Ру! Аз не съм Ру, нали!
Кристофър Робин го огледа внимателно и поклати глава:
— Не може да си Ру — каза той, — защото току-що видях Ру да си играе в Зайовата къща.
— Гледай ти! — удиви се Кенга. — Представи си! Представи си, аз да направя такава грешка!
— Разбра ли най-сетне! Нали ти казах: аз съм Прасчо!
Кристофър Робин пак поклати глава:
— О, ти не си Прасчо! — каза той. — Аз познавам Прасчо много добре. Той има съвсем друг цвят!
Прасчо искаше да каже, че това е така, защото той току-що е бил изкъпан, но после помисли, че може би е по-добре да не казва това, и като си отвори устата, за да каже нещо друго, Кенга му изсипа лъжицата с лекарството вътре, потупа го по гърба и му каза, че всъщност лекарството е доста приятно, когато му свикнеш.
— Знаех, че не е Прасчо — каза Кенга, — но се чудя кой може да бъде!
— Може би някакъв роднина на Пух — каза Кристофър Робин, — може би племенник или чичо, или нещо такова!
Кенга се съгласи, че навярно е така и му трябва някакво име.
— Ще го нарека Хенри Пухльо. Или накратко Пухльо — каза Кристофър Робин.
И тъкмо когато решаваха това, Хенри Пухльо се изтръгна от ръцете на Кенга и скочи на земята. За голяма негова радост Кристофър Робин беше оставил вратата отворена. Никога досега Хенри Пухльо — Прасчо не беше тичал толкова бързо и не престана да тича, докато не наближи дома си. Когато останаха стотина крачки, той спря да тича и започна да се търкаля в прахоляка чак до дома си и така получи отново предишния си приятен цвят…
Кенга и Ру останаха в Гората. И всеки Вторник Ру прекарваше при своя голям приятел Зайо, и всеки Вторник Кенга прекарваше деня със своя голям приятел Пух, и всеки Вторник Прасчо прекарваше деня със своя голям приятел Кристофър Робин.
Така всички бяха пак щастливи.
Глава осма,
в която Кристофър Робин води една екседиция на Северния полюс