Пух влезе вътре и тъкмо започна да се хвали, че всичко е наред — откри, че не е, и след малка глътка вода, която всъщност не искаше, той се върна при Кристофър Робин. Тогава влязоха двамата едновременно и лодката вече не се люлееше.
— Ще нарека тази лодка „Мечов Ум“! — каза Кристофър Робин.
И „Мечов Ум“ грациозно се понесе по вълните в югозападна посока.
Можете да си представите радостта на Прасчо, когато най-сетне лодката се показа. Дълги години след това той обичаше да си спомня в каква Много Голяма Опасност е бил през време на Ужасното наводнение, но единствената опасност била през последния половин час от пленничеството му, когато Бухала, който бил току-що долетял, кацнал на един клон на дървото и за да го успокоява, започнал да му разказва дълга история за своя леля, която някога измътила по погрешка яйцата на чайка, и историята продължавала почти колкото това изречение, докато Прасчо, който слушал на прозореца си, наведен без надежда… постепенно заспал и естествено започнал да се изплъзва от прозореца надолу към водата, докато увиснал само на пръстите на краката си, и в този момент за щастие силен вик на Бухала, а викът бил всъщност част от приказката — какво била казала леля му, — събудил Прасчо и той успял да се задържи и като се вмъкнал обратно, казал: „Колко интересно, наистина ли!“, когато… е, добре, можете да си представите радостта му, когато най-после видял кораба „МЕЧОВ УМ“ (капитан — К.Робин, боцман — М.Пух) да се приближава, за спасението му…
И понеже това е наистина краят на приказката, а и аз се уморих от последното изречение, мисля, че трябва да спра тук.
Глава десета,
в която Кристофър Робин дава прием в чест на Пух и си вземаме сбогом
Един ден, когато слънцето се върна над Гората и донесе със себе си дъха на Май, и всички поточета весело забълбукаха, прибрани спретнато в коритата си, и малките локвички дремеха, потънали в спомени за времето, когато са били големи и са вършили още по-големи неща, и в топлия спокоен въздух на Гората се чуха предпазливите опити на Кукувицата да кука, заслушана в собствения си глас; или ленивите, приятни оплаквания на Дивите Гълъби, че „други са виновни, но няма значение“ — в такъв един ден Кристофър Робин свирна по особен начин и Бухала долетя от Голямата гора, за да види какво искат от него.
— Бухале — каза Кристофър Робин, — ще устроя прием.
— Наистина ли?
— Ще бъде специално в чест на Пух. В чест на онова, което той направи, когато трябваше да направи нещо, за да спаси Прасчо от Наводнението.
— О, значи за това?! — каза Бухала.
— Да. За това! Би ли съобщил на Пух и на другите още сега, защото приемът ще бъде утре.
— О, значи утре? Утре значи! — каза Бухала, изпълнен от желание да помогне.
— И така, ще отидеш ли да им кажеш, Бухале?
Бухала се опита да каже нещо много умно, но не можа да го измисли. Затова хвръкна да покани другите. Първия, на когото каза, беше Пух.
— Пух — каза той, — Кристофър Робин прави прием.
— О! — каза Пух. После, като видя, че Бухала очаква да чуе още нещо от него, продължи:
— Ще има ли нещо като онези дребни сладки с глазура от розова захар?
Бухала почувства, че е под неговото достойнство да говори за сладки с глазура от розова захар, затова му каза точно каквото му бе поръчал Кристофър Робин и литна към Ийори.
„Прием за мен? — мислеше Пух. — Колко тържествено!“ Чудеше се дали всички знаят, че този прием е специално за Пух, и дали Кристофър Робин им е разказал за „ПЛАВАЩА МЕЧКА“ и „МЕЧОВ УМ“ — тези чудни кораби, които той бе измислил и с които бе пътешествал… И започна да мисли колко ще е ужасно, ако всички вече са забравили за това и никой не знае защо е този прием…
И колкото повече мислеше, толкова повече всичко се объркваше в главата му като в объркан сън.
И сънят започна постепенно да звучи в главата му като песен.
Ето каква: