— Уррааа! — извика ти.
— Прекрасно е, нали? — погледна Мечо Пух надолу. — Как изглеждам оттам?
— Приличаш на мече, което се е хванало за балон — каза ти.
— Нима?! — попита Пух разтревожен. — Нима не приличам на малко черно облаче сред синьото небе?
— Не много!
— Може отгоре да изглеждам иначе. И както ти казах, с пчелите никога нищо не се знае!
Нямаше вятър да го духне към дървото и Мечо Пух си остана така: можеше да вижда меда, можеше да мирише меда, но не можеше да го стигне.
След малко пак се обади:
— Кристофър Робин! — прошепна силно той.
— Какво?
— Струва ми се, че пчелите подозират нещо!
— Какво мислиш, че…
— Не знам, но нещо ми подсказва, че стават подозрителни!
— Може би подозират, че искаш да им вземеш меда?
— Може би! С пчелите никога не се знае какво може да ти се случи!
Настъпи тишина. После Пух пак извика:
— Кристофър Робин!
— Да?
— Имаш ли у вас чадър?
— Мисля, че имам.
— Искам да го донесеш тук, да се разхождаш с него под дървото, от време на време да поглеждаш нагоре към мен и да казваш: „Бре, бре! Май че ще вали!“ Мисля, че ако направим така, по-лесно ще ги измамим.
На теб ти стана смешно и ти си каза: „Глупаво мое мече!“ Но го каза наум, защото много си го обичаш, и отиде за чадъра.
— Дойде ли, най-после! — извика Пух, когато ти се върна под дървото. — Бях започнал да се тревожа, защото сега съм сигурен, че пчелите ме Подозират!
— Да отворя ли чадъра? — попита ти.
— Да, но почакай за минутка. Трябва да внимаваме! Важното е да измамим царицата. Можеш ли да я различиш отдолу?
— Не!
— Жалко! Тогава започни да се разхождаш с отворен чадър, като казваш от време на време: „Бре, бре!… Май че ще вали!“, а аз в това време ще изпея една Песен на Облачето, каквато сигурно облачетата пеят… Започвай!
И така — докато ти се разхождаше напред-назад с отворен чадър и се тюхкаше, че май ще вали — Пух пееше тази песничка:
Пчелите бръмчаха все по-подозрителни. Някои от тях излязоха от хралупата и започнаха да хвърчат около облачето, докато то пееше втория куплет. Една дори кацна на носа му за миг и пак отлетя:
— Кристофър… Ох!… Робин! — извика облачето.
— Да?
— Като си мислих, дойдох до важно заключение: Това не са истински пчели!
— А какви са?
— Това са фалшиви пчели… И мисля, че те не правят истински мед.
— Дали?
— Да. И затова мисля вече да слизам.
— Как ще слезеш? — попита ти.
Мечо Пух не бе помислил за това. Ако пуснеше връвта, щеше да падне изведнъж — „бум!“ — на земята, а това никак не му се харесваше. Затова мисли дълго и най-после каза:
— Кристофър Робин, ти трябва да простреляш балона. Носиш ли си пушката?
— Разбира се, че я нося! Но ако го прострелям, ще го повредя — каза ти.
— А ако не — каза Пух, — ще трябва да падна изведнъж и ще се повредя аз!
Щом разбра как стои работата, ти много внимателно се прицели и стреля.
— Ох! — извика Пух.
— Не улучих ли? — попита ти.
— Улучи. Но не балона! — изскимтя Пух.
— Много съжалявам! — каза ти и стреля отново. Този път улучи балона. Въздухът бавно излезе и Пух лекичко се спусна на земята.
Само че от дългото висене на връвта ръцете му се бяха схванали и цяла седмица стояха протегнати нагоре. А когато някоя муха му кацнеше на носа, трябваше да я духа: „Пух!“
И мисля (но не съм съвсем сигурен), че това беше май причината да го наречеш Пух!
— Това ли е краят на приказката? — попита Кристофър Робин.
— Това е краят на тази. Има още много.
— За Пух и за Мен?
— И за Прасчо, и за Зайо, за всички ви… Не помниш ли?
— Спомням си. Но щом се опитам да си го припомня, и забравям.
— Ами за онзи ден, когато Пух и Прасчо ловяха Муслон…
— Но не можаха да го хванат, нали?
— Не.
— Пух не можа, защото няма никакъв ум. Но аз хванах ли го?
— Е, това ще каже приказката!
Кристофър Робин кимна:
— Да, спомням си я — каза той, — само че Пух почти я е забравил, затова му се иска да я чуе пак. Защото това е истинска случка, а не само спомняне!