— Хей, ти май се заклещи?
— Ами! Н-не! — отговори Пух безгрижно. — Почивам си, мисля си и си тананикам!
— Я си подай лапата!
Мечо Пух си подаде лапата и Зайо започна да го тегли… тегли… тегли…
— Ох! — извика Пух. — Боли!
— Никакво съмнение, Пух, заклещен си!
— Това стана — сърдито извика Пух, — защото вратата ти не е достатъчно голяма!
— Това стана — строго каза Зайо — от много ядене! Още тогава си помислих — само че не исках да ти го кажа, — че един от двама ни яде много и това не бях аз! Е… ще отида да доведа Кристофър Робин.
Кристофър Робин живееше на другия край на Гората и когато той дойде със Зайо и видя предната половина на Пух, каза „Глупаво мое мече!“ с такава обич, че всички се обнадеждиха.
— Тъкмо бях започнал да се тревожа — каза Пух, като тихичко подсмърчаше, — че Зайо няма да може вече да използва предната врата. А това никак не бих желал!
— И аз също! — каза Зайо.
— Какво? Няма да може да я използва ли? — каза Кристофър Робин. — Разбира се, че ще може!
— Дано! — каза Зайо.
— Ако не успеем да те издърпаме напред, Пух, ще те избутаме назад.
Угрижен, Зайо си поподръпна мустака и каза, че ако го избутат назад, Пух ще се върне у дома му и разбира се, на Зайо ще му е много приятно да вижда Пух, но нали все пак трябва да се знае: някои животни са създадени да живеят на дърветата, други — под земята и…
— Искаш да кажеш, че аз никога няма да изляза навън? — прекъсна го Пух.
— Искам да кажа, че като си излязъл вече наполовина, ще бъде жалко да се откажем от постигнатото.
Кристофър Робин кимна:
— Тогава ни остава само едно: да чакаме… докато изтънееш отново.
— Колко ще трае това чакане? — попита Пух разтревожен.
— Около една седмица, мисля.
— Но аз не мога да седя тук цяла седмица!
— Много си добре там, глупаво старо Мече! Да не мислиш, че ще бъде лесно да те измъкнем?
— Ще ти четем! — извика Зайо радостно. — Дано само не завали сняг — прибави той. — И понеже, стари приятелю, заемаш почти половината ми къща, ще имаш ли нещо против, ако използвам задните ти крака да си простирам на тях прането? И без това те за нищо не ти служат сега, а на мен ще ми е много удобно!
— Цяла седмица! — каза Пух тъжно. — А за храна?
— Боя се, че няма да има храна — каза Кристофър Робин, — защото трябва по-бързо да изтънееш. Но ние ще ти четем.
Мечето се опита да въздъхне, ала разбра, че не може, защото е много натясно. И една сълза се отрони от окото му, когато каза:
— Тогава, моля ви се, четете ми някоя Ободряваща Книга, която ще бъде помощ и утеха за едно Зазидано Мече в Голямо Притеснение.
Цяла седмица Кристофър Робин чете такава книга на Северния край на Пух, а на Южния Зайо си сушеше прането. Помежду им мечето чувстваше, че става все по-тънко и по-тънко. А в края на седмицата Кристофър Робин каза:
— Хайде сега!
Той хвана Пух за предните лапи, Зайо хвана Кристофър Робин, а всички Зайови роднини и приятели хванаха — един зад друг — Зайо и дружно задърпаха…
Дълго се чуваше само гласът на Пух:
— Ох!
и
— Ах!
и изведнъж се чу: „Пльок!“, като че отхвръкна тапа от бутилка.
И Кристофър Робин, и Зайо, и всички Зайови роднини и приятели се преметнаха презглава и паднаха по гръб един върху друг… а на върха на този куп изскочи Мечо Пух — свободен!
След като благодари с кимване на приятелите си, той, важен-важен, продължи разходката си из Гората, като си тананикаше гордо.
Кристофър Робин погледна след него с обич и си каза: „Мое старо, глупаво Мече!“
Глава трета,
в която Пух и Прасчо отиват на лов и почти хващат една невестулка
Прасчо живееше в много голяма къща, издълбана в дънера на една бреза, брезата беше в средата на гората, а Прасчо живееше в средата на къщата.
Близо до дома му на една счупена дъсчица беше написано:
Когато Кристофър Робин попита Прасчо какво значи това, той отговори, че е името на дядо му и на прадядо му. Кристофър Робин каза, че това не може да бъде име, но Прасчо настоя, че то било съкратено от името Пазете Гордон. Дядо му бил имал две имена, в случай че загуби едното…
— И аз имам две имена — каза нехайно Кристофър Робин.
— Виждаш ли? Винаги е така!
Един хубав зимен ден Прасчо измиташе снега пред къщата си и когато вдигна глава, видя наблизо Мечо Пух. Пух обикаляше и обикаляше в кръг, дълбоко замислен. Когато Прасчо му се обади, той пак продължи да крачи, втренчен в снега.
— Здрасти! — повтори Прасчо. — Накъде си тръгнал?