— Почакай малко — каза Мечо Пух, като си вдигна лапата. Той седна и се замисли по най-замисления начин, който можа да измисли… После сложи лапа в една от Следите… потърка два пъти носа си и се изправи.
— Да! — каза Мечо Пух.
— Сега разбирам — изпъшка той.
— Аз съм Глупав и Измамен… Аз съм мече Без Никакъв Мозък.
— Ти си най-доброто Мече в Целия Свят! — каза Кристофър Робин нежно.
— Наистина ли? — попита Пух обнадежден и изведнъж светна от радост.
— Е, както и да е, Време е Вече за Обяд!
И си тръгна към къщи.
Глава четвърта,
в която Ийори загубва една опашка и Пух намира една
Старото сиво магаре Ийори, застанало само в най-сенчестия кът на гората, с разкрачени предни крака и клюмнала на една страна глава, мислеше за разни неща. Понякога си мислеше тъжно: „Защо?“, понякога мислеше: „Закъде?“, понякога — „Колко всъщност?“, а понякога не беше много сигурно за какво мисли. Затова, като видя, че Мечо Пух крачи насам с тежките си стъпки, то се зарадва, че може да престане да мисли, а да му каже мрачно:
— Как си?
— А ти как си? — попита го Пух.
Ийори люшна глава насам-натам:
— Не много как! — каза той. — Отдавна не знам как съм!
— Горкият! — каза Пух. — Много те съжалявам… Я! Я чакай да те разгледам! — И както Ийори стоеше и гледаше мрачно в земята, Пух го обиколи веднъж…
— Ами какво е станало с твоята опашка? — учуди се той.
— Какво е станало?
— Няма я!
— Сигурен ли си?
— Опашката ти или е тук, или не е тук! Как мога да не я видя! А твоята я няма!
— Какво има?
— Нищо.
— Чакай да погледна! — И Ийори бавно се извърна към мястото, където тя обикновено висеше, но като не можа да я види от тази страна, той бавно се извърна на другата… докато дойде пак на същото място; тогава си наведе главата, погледна между предните си крака… и накрая с дълбока въздишка каза:
— Струва ми се, че си прав.
— Разбира се, че съм прав! — каза Пух.
— Това Значи Много! — каза Ийори мрачно. — То Обяснява Всичко. Не ми е Чудно!
— Оставил си я някъде — каза Пух.
— Някой я е взел! — каза Ийори — … Колко Им Прилича Това! — прибави той след дълго мълчание.
Пух искаше да му каже нещо утешително, но не знаеше какво. Тогава реши да направи нещо утешително.
— Ийори — каза той тържествено, — аз, Мечо Пух, ще намеря твоята опашка!
— Благодаря ти, Пух! — отговори Ийори. — Ти си истински приятел! Не като Някои…
И така Пух започна да търси опашката на Ийори.
Беше хубава пролетна утрин в гората, когато Пух тръгна. Малки пухкави облачета весело си играеха по синьото небе, като ту скриваха слънцето, ту внезапно пак го откриваха, за да отстъпят място на други облачета. Между тях слънцето се усмихваше весело. Тъмните игли на боровете изглеждаха стари и посивели край светлозелената дантела на храстите.
Между боровете крачеше Мечето. После то се спусна надолу по каменисти корита на потоци, пак се изкатери нагоре по стръмни брегове от пясъчник и най-после, уморено и гладно, стигна до Голямата Гора. В Голямата Гора живееше Бухала.
— Ако някой знае всичко за всичко — каза си Мечето, — то това е Бухала, който знае нещо за нещата. Името ми да не е Мечо Пух — а то е! — прибави той, — значи така е!
Бухала живееше в Дъба, в прекрасен старинен дворец, по-голям от който и да е дворец, или поне на Пух така му се струваше, понеже там имаше и чукче, и звънец с връв. Под чукчето беше написано:
МоЛиМ ДжВънете
АкоиС кате ДаОт ворим
Под връвта на звънеца беше написано:
мОлиМ, чуКайте
акОНИ коЙ несе оБАди
Тези бележки бяха написани от Кристофър Робин, който единствен в Гората можеше да пише. Макар че Бухала беше умен и умееше много други неща — знаеше да пише и да чете собственото си име „Хубал“, — все пак пропадаше съвсем, когато трябваше да напише мъчни думи като „морбили“ или „конфитюр“ например.
Мечо Пух прочете внимателно бележките — отляво надясно и отдясно наляво — от страх да не пропусне някои указания. После, за да е по-сигурен, той почука и дръпна звънеца, и дръпна звънеца и почука, и извика силно:
— Бухльо, обади ми се! Мечо Пух те вика!
Вратата се отвори и Бухала погледна навън.
— Здрасти, Пух — каза той. — Какво има?
— Ужасно и тъжно! — каза Пух. — Защото Ийори, моят приятел, е загубил опашката си. Той Ридае за нея. Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш как да му я намеря?
— Добре — каза Бухала. — Обичайната процедура при тези случаи е следната…
— Какво значи Обичай на тапроцедура? — попита Пух. — Аз съм Мече с Много Малко Мозък и дългите думи ме Объркват.